Стефан Дичев - Пътят към София

- Тъкмо напротив, ваше сиятелство. Току-що се получи радостно известие. Сърбия обявила война на Турция.

Климент не сети как стана прав. Това вече го засягаше - да, това го засяга.

- Очакваше се - рече присмехулно един от генералите. - Щом падна плевенската крепост!..

Черните очи на адютанта блестяха.

- Негово превъзходителство има сведения, че сръбската армия ще се насочи към Ниш... И оттам може би към София.

- Към София!.. Господа, те искат да ни изпреварят...

Това известие изведнъж преобърна духовете. Макар че продължаваха да негодуват, дето началникът на отряда тъкмо по това време ги вика, генералите, а те бяха почти половината, забързаха за шинелите си, всеки коментираше, всеки искаше да разбере какво отражение щеше да има сръбската намеса върху по-нататъшната стратегия на войната.

- Явно е, че стремежът им е да влязат преди нас в София - каза старият граф Шувалов, командирът на втора гвардейска дивизия, който покрай брат си, посланик в Лондон, виждаше във всичко политически ходове; а при това тая вечер беше и недоволен, че не успя да завърши играта си на вист. - Известно е... Милан отдавна има претенции за този град, макар че ние го гласим за бъдеща столица, и той знае това!..

А княз Николай отново се сети за Климент, който се беше замислил върху тревожните, току-що чути думи.

- Извинете, докторе - рече с ласкавия си глас Оболенски. - Вие видяхте, така се случи, та нашата сензация остана настрана...

Климент слушаше, а умът му беше зает от новите мисли и той само поклати глава.

- Вярвам, че вие ще ми направите услугата да изпратите с файтона Ксения Михайловна, нали? - чу той княза и това така го смути, та той не беше сигурен дали го е разбрал.

- До Червения кръст ли, ваше сиятелство?

- Да, да... То е тука на две версти.

- Разбира се... С радост!.. Аз и без това от утре постъпвам там.

Ръководителят на английското разузнаване при западната турска армия, цивилният майор Джордж Сен Клер живееше вече от много години в европейската част на Отоманската империя и затова беше дълбоко убеден, че няма друг, който така изтънко да е запознат с психологията на българите и на турците. Още преди време заедно с един от своите приятели (тогава и той консул като него) Сен Клер бе написал книга, която се посрещна сред дипломатическите среди в Лондон с голям интерес. Тази книга, в двете й издания ("A residence in Bulgaria" и "Twelve years study of the eastern question in Bulgaria"), и досега неизменно лежеше върху масата на майора; понякога в свободните си часове той я вземаше и я прелистваше. Но той не я показваше вече на сънародниците си. И само от време на време помощникът му Лоуел, един безличен на вид йоркширец, когото обикновено вземаха за грък, споменаваше за тази книга или пък искаше да я прегледа.

И така, Сен Клер бе живял с увереността, че не само разбира отношенията между двата враждебни народа, но и като никой друг предвижда възможностите и развитието на тези отношения. А сега съзираше, че се е мамил.

Преди всичко той се виждаше измамен от един човек, към когото винаги бе изпитвал симпатия и когото бе бранил от подозрителността на приятелите и на неприятелите си. Но това беше маловажният, частният случай, при все че Сен Клер го чувствуваше като лична обида. Истинското, голямото, което се бе променило, беше смисълът на нещата, тяхното значение, ценността им. Като всеки фанатик, той не само вярваше в своите убеждения, но той живееше с тях, живееше за тях и дълбоко страдаше, когато обстоятелствата ги накърняваха или го караха да прави компромиси. Ала сега работата не беше нито до накърняване, нито до компромиси. Сега всичко се бе обезценило - като някаква едра банкнота, с която вчера е могло да бъде купено какво ли не, а днес инфлацията я превръща в нищо.

Всъщност подмолното крушение на неговите планове започваше година по-рано, но той не искаше и не можеше да го повярва. Дотогава - а и досега - Сен Клер бе живял все с тия същите планове: как да се заздрави Турция и как да се нанесе по-силна вреда на Русия. За него те бяха две страни на едно и също дело - отмъщение обществено и отмъщение лично. Той дори истински не си спомняше кога именно се бе зародило това неумолимо ожесточение у него и защо всъщност се беше зародило. Та той винаги се наричаше англичанин. Но от миналата година, след като турците с недалновидното изтребление на хиляди хора настроиха света срещу себе си, сиреч сами развързаха ръцете на Русия, дълбоко в душата си той ги възненавиди тъкмо толкова, колкото отдавна вече ненавиждаше техните непокорни раи.