Стефан Дичев - Пътят към София

- От къде на къде само себе си! Не, аз говоря...

- Разбрах. Страх те е, като дойдат руснаците...

- Руснаците, руснаците - и ти! Всъщност тъкмо ти, да! Оня ти го е втълпил! Ах, тоя негодник, как забърка живота на всички ни... И какво намери в него?.. Как може, как може!.. Да го предпочетеш пред консула на Франция!.. Умът ми не го побира!.. Един...

- А ако наистина го обичам! - пресече го тя и повече искаше да произнесе тези думи гласно, да ги чуе сама, отколкото да ги чуе той. При това тя се извърна, погледна го право в очите и в същия миг изпита странно победоносно чувство. Обичам го, обичам го, казваше цялото й същество. Никой не може вече да ме спре: и нито вие, нито заплахите ви ще ми отнемат тази любов, която вече стана всичко за мене!..

Брат й се изсмя; подигра я; заизрежда какъв бил Андреа и какво се знаело за него. А колкото повече го каляше и в същото време въздигаше консула и наблягаше на ползата, която всички имаха от сродяването с него, толкова Неда изпитваше дивото желание да повтаря и да вика, и да крещи: Говори, говори!.. Само ще ме накараш да намразя и другия... не и него, не!..

- Едно да ти е ясно - каза Филип. - Сутринта си приказвахме с татко... За тебе трети изход няма, знай го. Или ще се омъжиш за консула... или заминаваш за Виена при хер Майерхоф. И това трябва да стане...

Леко почукване на вратата го прекъсна.

- Влизай - извика той, но в същия миг съобрази, че дядо му или Тодорана не биха чукали, сети се кой би могъл да е и с променен, очаквателен глас рече по французки: - Влезте!..

Вратата се отвори и наистина беше Маргарет. Като излизаше от полумрака, буйната й червена коса запламтя.

- Съжалявам, ако прекъсвам разговора ви! - каза тя.

- Напротив... Заповядайте!

Тя не влезе.

- Мога ли да ви помоля за една услуга, Филип?

Той просия.

- Иска ли питане... На ваше разположение съм, Маргарет!..

- Моят секретар току-що научил... Накратко: бих желала да ме придружите - прибави кореспондентката. - Нуждая се от вас!

- Веднага ли?

- Да. Или може би сте зает?

- Не, не... - И той я последва обнадежден и развълнуван. Ала когато затваряше зад себе си вратата на салона, той се сети, че пази сестра си, обърна се и рече по български:

- На Тодорана ще кажа да го върне още от портата... Уж, че още спиш... Предупреждавам те, забъркаш ли я някоя, мисли му!..

Тя мълчаливо изчака той да затвори вратата и чак тогава се отпусна на столчето пред хармониума. Предупреждават я, пазят я, заплашват я. Душата й наопаки обръщат. И кои? Най-близките й. А може би те бяха станали и най-далечни. Тя вече не слушаше техните предупреждения. Ала докъде ще стигне така? Неведнъж бе започвала да пише писмо до годеника си, та да му обясни открито и ясно своите постъпки - и все не го завършваше. В началото тя изпитваше срам от тези писма, струваше й се, че ще извърши нещо нечестно; по-добре е да се измъчва сама, нежели да наскърбява другиго. Но откак Леге, в думите и в заплахите на домашните й, мина на тяхната страна и стана пречка за нейната любов, неусетно тя започна да се ожесточава и към него. Нима той не чувствува вече, не разбира, питаше се тя. Не е ли дочул или се преструва?..

Понякога Неда се хващаше как в мислите си го развенчава от ония безсъмнени негови качества, които само преди месец така силно я бяха привличали. Справедлив ли е наистина? Чак толкова благороден? И умен?.. Тя се мъчеше да намери и намираше случаи, при които той си бе противоречил, когато бе предпочитал компромиса, или пък не бе знаел какво да отговори на въпроса й; припомняше си негови мисли - възхищавали я някога - и сега те й изглеждаха банални, скучни, тъкмо такива, каквито би изказал всеки друг от неговата среда.

Или пък си мислеше за възрастта му. Четиридесет и четири години!.. Леля й Таска си бе взела само седемнадесет години по-възрастен мъж и каква разлика вече... А при мен двадесет и четири години!.. Двадесет и четири, това число, което до неотдавна й вдъхваше упование, сега я плашеше.

Без да съзнава, пръстите, й притичваха по клавишите на хармониума. Тя ту налучкваше някоя мелодия, ту я напускаше, та да подхване друга или просто оставаше на някой акорд. Къде ли е той сега, отнасяше я самотата й към Андреа. Представяше си го в тъмно подземие или сред вехториите на прашен таван, дето приятели го укриват. Толкова книги бе чела за революционери и за техните любими; неведнъж бе плакала за съдбата им. А сега сама изживяваше такава съдба - не така романтична, разбира се, както е могло да бъде по време на Французката революция или през карбонарските времена; и много, много по-жестока и безизходна й се струваше... Да, може би единственото спасение за нас би било да ме пратят във Виена и Андреа да дойде там, размишляваше отчаяно тя. Но как да му съобщя? Оня ден Тодорана бе намерила в двора хартия, на която пишеше: "Наближава денят!"... Какъв ден? Към кого се отправяше това предупреждение или известие? Филип го бе взел като закана срещу него самия. Още тогава я прониза мисълта, че той може би е останал в града; днес брат й го каза. Но какво ужасно известие, наистина...