Стефан Дичев - Пътят към София

Така бяха минали дните. Докато тази сутрин той се реши да рискува и я изпрати при Неда. Към този риск може би го подтикна раната в рамото, с която се върна по-предишната нощ от Карагьоз махала. Тя бе малка, повърхностна, ала бе забрала, тупкаше и будеше от вчера насам в душата му тревога. А можеше да е и нетърпимата вече неизвестност. Какво става там? Върнала ли е тя годежа на Леге или са пречупили волята й? Размислеше ли се, пред очите му възкръсваше сцената при герана - как баща й и Филип налетяха връз тях двамата и как я биеха, докато я влачеха към портичката. А след това? Какво е изживяла тя? - безплодно се бе питал безброй пъти; питаше се и сега и трескаво чакаше вестите, които щеше да му донесе Мериам. Но дали няма да ме издаде от ревност, припомняше си той с озлобение израза върху лицето на еврейката. Не, не вярвам... не искам да допусна... Ала аз наистина трябва да се махна от шантана!.. Да се махне - лесно. А при кого да иде? Кой ще се реши да го укрива? Буботинов ли? Или предпазливият бай Анани? Може би щеше да намери прием у бай Димитър Трайкович или у хаджи Боне (като ханджията Анани и хаджи Боне беше един от някогашните комитетски хора), ала Мериам бе научила, че тях ги арестували същата нощ, когато арестуваха баща му. Оставаше къщата на Госпожата. Да, у Госпожата би могло, въпреки че и брат й бе задържан заедно с другите; тя не би му отказала да го приюти... Но чакай, спря се той, Госпожата е руска поданица! Изглежда само заради англичанката не са я прибрали и нея... Не, уверен съм, че наблюдават къщата й. Е, тогава къде? Излиза, че тук въпреки всичко е най-безопасно - при условие папа Жану да не подуши нещо, разбира се... И ако не беше онова , което на дневна светлина му се струваше вече долно и безчестно... Щом се сети за мислите си и за изкушенията, той дигна като някакъв щит малкото подвързано томче с любимите стихове и зачете. Четеше и си ги повтаряше, при все че знаеше повечето от тях наизуст - и все диреше в тях нещо, което преди мътно му се бе загатвало, откриваше го и беше щастлив, защото онова, което диреше и намираше в стиховете, беше любовта му към Неда.

На какво всъщност се надявам, попита се той. Не го ли познавам бай Радой? - и сега още повече, след като обърках всичките му кроежи и стрелях върху сина му. (Дали съм го улучил? Дали са разбрали, че съм бил аз?) Ужасно е... като си помисля, че ще я принудят за консула... И какво представлявам аз според техните мерки ? Климент... може би да. Но аз? Някакъв учител, назначен от такива като тях, човек без пари може би ме наричат... И изобщо... Дявол ги взел, да мислят, каквото щат! Турски мекерета и изедници народни!.. Свършва се с тяхната... да! Нека дойдат нашите - ще видим тогава кой кум, кой сват... Но Неда, Неда, за нея ме боли душата, мислеше с тревога и отчаяние Андреа, докато внезапно някакъв шепнещ глас, гласът на Мериам, го стресна.

Беше се надвесила от вратата към шантана и му махаше с ръка. А писмото? В ръката й нямаше писмо и той, озадачен и разтревожен, се измъкна от леговището си, тръгна по обгорелите хлъзгави греди и я приближи. Забраденото й напомадено лице не му говореше нищо. Само между нарисуваните вежди се врязваше дълбока бръчка, но неговият поглед я отмина и се спря на очите й, тъжни, както и преди.

- Писмо? - каза той шепнешком.

- Ела - каза тя.

- Къде?

- Вътре... в стая ела...

Откак срещна в тъмния коридор Сара, една от жените на шантана и приятелка на Мериам, Андреа избягваше денем да напуска скривалището си. Но сега еврейката сама го викаше вътре. А ако е някакъв капан? Ако го е издала и са поискали от нея да им го доведе в стаичката, дето не би могъл да се съпротивява? Той пресрещна още един път тъжните й очи и прекрачи високия праг. Докато тя залостваше вратата, той измина тъмния коридор, приготви за всеки случай револвера си, после изведнъж се вмъкна в стаята... Различи някаква жена... В същия миг познат глас го зашемети, две ръце се протегнаха и лудешки, отчаяно го запрегръщаха.

- Ти?.. Ти?.. - не вярваше той на очите си и я целуваше, и се взираше в разплаканото й лице. - Посмя!

- Посмях - кимна тя, като го привличаше към светлината. - Тази добра жена... благодарение на нея... Къде е тя?

Той се озърна, заслуша се. Мериам беше останала вън.

- Пази - рече той. - Но разкажи ми... какво...

- Не аз, първо ти! Ранен си... Къде? Страшно ли е? Боли ли?

Той се засмя.

- Седни... Не, не боли - ей тука в рамото. Съвсем дребна работа.

Тя искаше да види раната.

- После! - рече той. Черните му очи не се откъсваха от нейните. - Ами ако не бях ранен, щеше ли да дойдеш? - попита глухо.