Стефан Дичев - Пътят към София

Колко е безпринципна, възмущаваше се той. А е любовница на турчина... Толкова и на него държи сигурно... Дали пък не й е омръзнал вече той и затова е такава лекомислена? Внезапно Филип видя предположението си в някаква връзка с нейната покана да излязат двамата с файтон и дето сега бяха тук. Това би трябвало да го зарадва, но той остана хладен и обиден.

- Вижте, като че ли ще ги извеждат - каза той.

- Отварят вратата. Да минем вече напред!

- Почакайте още малко - помоли Филип.

Неколцина кафяво-жълти манафи отваряха вратите. А от сокака към Топхане махала изневиделица се появи цял взвод конни заптии. Викове се чуха, крясъци. Варда!.. Варда!.. Изведнъж из разтворената порта заизлизаха някакви мъже и площадът се огласи от дрънчене на вериги.

- Ето ги!..

Като под команда, с викове и плач изпращачите наблегнаха към тях, "Тате!.. Иване... хаджи... дядо хаджи!.." От другия край тукашните османлии зареваха: "Дю-бре!.. Ха-ха!"... И топки сняг, и кал запрелитаха, заудряха жените, децата. А заптиите блъскаха с конете си и разчистваха пътя на ония с веригите.

- По-скоро! - извика ядосано Маргарет и вече без да го чака, скочи от файтона и си запробива път през тълпата. Филип безволно тръгна след нея.

- Ще ги изпуснем! - нервничеше тя.

Очи я погледнаха остро, с омраза; някой изпсува и двамата... Но Филип чуваше други гласове:

- И хаджи Боне, клетият...

- Ей го нашия Танас... Танасе! Танасе!..

И малко по-нататък, през сълзи:

- Тате... тейко!..

Много висок, брадат мъж, който виждаше по-добре от другите, разправяше:

- Повечето са наши, но тези са селяни... Тези двамата ги знам, от Жилява са...

Гласът беше познат и Филип се извърна. Главният учител Буботинов! И сега говореше размерно, ясно, а гъстата му къдрава брада се тресеше.

- Ах, ти ли си, Филипе! - позна го учителят. - Нещастие... Величайше нещастие за града ни - каза той и продължи да наблюдава и да осведомява околните.

- Слави Будина го няма! - рече един от предните.

- Няма ли го? Брей, дали не са го... Добрия човек...

- Разправят държели го заложник за Андреа...

Маргарет беше избързала и Филип трябваше да я застигне. Но когато най-сетне се изравни с нея, колоната на заточениците вече бе отминала и на завоя, между гъсто обкръжилите ги конни заптии, той разпозна едрото, отчаяно лице на чорбаджи Мано. Старият чорбаджия крачеше, закачен в общата верига, скръбното му лице беше извърнато насам и правеше някому знак за сбогом, а на Филип лицето се стори учудено и сякаш питаше: но защо, защо и мене пращате? Нали цял живот бях верен, покорен, донасях и помагах - и нали самият аз имам от вас безброй облаги?.. Не разбирам, не разбирам и аз, разсъждаваше Филип, смутен от въпросите, които му се струваше, че е открил по лицето на стария чорбаджия. Какво правят наистина те? Защо и него, такива като него? Та те секат клона, на който седят... И тогава? - попита той себе си. Има ли изобщо сигурност?

Тази мисъл го изплаши. Той побърза да я прогони, но тя дълбоко се беше впила в него и не преставаше да го гложди.

- Ето какво излезе от вашата нерешителност! - рече ядосано и с неприкрито пренебрежение Маргарет.

- Вие сама видяхте! Невъзможно беше...

- Невъзможно... Аз съм кореспондентка!

- Трябвало е предварително да влезете в тъмницата! - отвърна троснато той, защото оная мисъл все го глождеше.

Тя го погледна изненадано. Какво става с него? Би желала и други път да е такъв. В очите й се запалиха весели пламъчета.

- Е, да не се сърдим! Хайде... И после ние тук наистина, че си губим само времето... Чуйте какво разправя господин Лоуел!

Филип чак сега видя, че до нея стои някакъв мъж - среден на ръст, на възраст, нито хубав, нито грозен, с фес като всички и с тънко неподплатено палто, което трябваше да носи пролет, а не зиме. Той често беше виждал тоя безличен човек край Сен Клер. Но не знаеше името му. И сега се изненада, че е англичанин.

Двамата си подадоха ръце.

- Ако побързате, може би ще сварите церемонията - каза Лоуел. Гласът му беше като външността.

- Извинете, не разбрах. Каква церемония?

- А, и вие не знаете! Сутринта, неочаквано пристигна главнокомандуващият.

- Сюлейман паша! - Филип би искал да попита води ли маршалът със себе си и войските, за които бе чувал да се говори напоследък. Но благоразумно замълча.

Лоуел прибави:

- Сега пред мютесарифството има парад.

- Тогава по-скоро! - рече въодушевено Маргарет. - На един ден едно изпращане и едно посрещане съвсем не е малък лов!.. Ще дойдете ли с нас, Лоуел?