Стефан Дичев - Пътят към София

- А той?

- Вие, казва, консуле, знаете най-съкровените ни тайни... Това, казва, ви задължава да бъдете неизменно наш приятел.

- Те като че са се наговорили със Сен Клер... Ха-ха!.. Ами така е. Единият ти поверява тайната си, другият те задължава.

Позитано помълча няколко крачки, после, когато стигнаха вече французкото консулство, неочаквано попита:

- А как мислите, доктор Будинов дали е знаел за подкрепленията?

Събеседниците му го погледнаха изненадани.

- Не, не допускам. Откъде може да знае? - рече уверено Леге. - Защо, ти мислиш, че той...

- О, съвсем нищо не мисля! Аз просто така... И въобще, струва ми се, съвсем не е важно дали знае или не знае, нали?

Леге размишляваше.

- Всъщност... Или прав си! - съобрази той със съучастнически блясък в очите. - А пропо, да не забравя, на няколко пъти вече моята дъщеря ме пита за доктора... за доктор Будинов, да! Бил й обещал, че ще дойде. Те бяха приятели. Знаете, че той я излекува!

- Моля ти се! - рече със съвсем сериозно изражение маркизът. - Тя ми се довери. Щяла да се омъжи за него, като порасне.

- Детински фантазии! Но ти все пак разбираш, Виторио. И вие, фон Валдхарт. Бъдете така добри. Предупредете и съпругите си...

- Пита ли тя за него?

- Ние крием. И за брат му крием. Не бихме могли да й обясним в какво се състои цялата работа. А и въобще всичко е твърде сложно... Да, да, господа! Твърде сложно! - попадна пак на предишния си риторичен и малко назидателен тон Леге. - Особено за нас. И може би най-много за мен - прибави той, като оставяше да се разбере, че не приятелството му с Будинов и дори не годежа му с българка, а единствено принципите за обективност и справедливост са го карали и го карат да симпатизира на българите.

При това той неволно се сети за Неда. Сутринта не беше пращал да питат как е със здравето. Да иде ли сега? Часът отиваше на два. Неудобно време за посещение.

- Е, господа! Разговорите нямат край, а ние и без това ще ги продължим довечера - каза той и мигновено промени изражението на едрото си лице. - За барона вие ще имате грижа, фон Валдхарт, нали! Значи в колко часа да ви очаквам?

- Нали казахме към шест.

- Аз ще дойда малко по-рано, драги. Иска ми се преди това да поговорим за вашата санитарна мисия. Нали е вече в Константинопол?

- Да, да... Заповядай, Виторио! Ще поговорим, както желаеш... Е, господа, ето моят файтон е на ваше разположение. Вярвам, ще се възползувате!..

- Аз да!.. Но фон Валдхарт се нуждае от още разходка - ухили се маркизът, ръкува се и като трепкаше с големите си мустаци, скочи във файтона и удобно се разположи.

- Петко! - вдигна глава към файтонджията си Леге. С него той говореше, като месеше турски и български наедно. - Откарай господин консула, иди да обядваш при семейството си, а надвечер мини... знаеш... Осведоми се сам най-подробно как е била със здравето госпожица Неда. Но привечер, не по-рано, Петко; след обяда сигурно тя ще си почива! Хайде, карай! Довиждане, Виторио!.. Приятен обяд, колега фон Валдхарт!

И в добро настроение на духа, в каквото биваше винаги, след като бе разговарял с мъже от своя кръг, Леге погледа как файтонът отнася Виторио, а старият, прегърбен в раменете фон Валдхарт се отдалечава в обратна посока, като се подпира на бастуна си, усмихна се, сякаш казваше: "Не, моето положение далеч не е такова, не!", отвори лакираната дъбова врата и влезе в консулството си.

Леандър Леге беше човек умен и с голяма ерудиция. Неговата страст, доколкото би могло да се говори за страст у един уравновесен и до висша мяра обективен ум, беше обществената и личната психология. Той се мъчеше да разбира хората и в някои от страниците на книгата си се бе добрал до такива истини, че не само приятелите му, но и той самият се изненадваше на достиженията си... И ето, че същият тоя Леге, така тънък и изчерпателен, когато се отнасяше до другите, и досега не можеше да разбере защо всъщност му бе изменила бившата му жена. Наистина, още при пристигането на майка му от Париж, вечерта, когато двамата се скараха, за да го засегне, самата тя му зададе същият въпрос - а после го нарече прекалено принципен и почтен, нарече го направо скучен и това най-силно го засегна.

Но следващите дни незабелязано заличиха огорчението му. Макар понякога да си припомняше тези думи , той не им отдаваше вече значението, което те имаха, оспорваше ги в ума си и колчем се сетеше как майка му го бе нарекла скучен, той ядосано й противопоставяше умението си да води занимателни разговори, знанията и широтата на своята култура, сиреч всички свои качества, за които Неда неведнъж му бе казвала, че са я привлекли към него. Да, тези качества бяха неоспорими. А колкото за прекалената му почтеност и прочее - това наистина зависи вече единствено от жената, казваше си той. Една е Марго, друга Констанца (Констанца беше една вдовица, гъркиня, която на времето, при престоя му в Цариград, напразно се бе мъчила да го оплете в мрежите си) и съвсем различна, о, да! - съвсем различна е моята Неда...