Стефан Дичев - Пътят към София

- Добре, добре! Щом признаваш, че си любопитна... - рече той засмяно, докато отваряше резедавия плик и вадеше листа. Всъщност трябва да побързам вече със сватбата. Тези църковни работи може все пак някак да се претупат. Той извади изписания лист и се изви към светлината. Зачете.

- Е? - подвикна Сесил. Нослето й се беше вирнало от нетърпение.

Леге четеше и все не можеше да разбере... Тя му отказва... връща му годежа... и пише, че е хиляди пъти виновна, но че обича друг... Обича Будинов, оня, младия, когото той беше спасил и за чиято глава сега турците дават награда... О! - изпъшка той и тежко се отпусна на първия стол.

- Татко! Какво, татко? - изпищя Сесил. - Нещо случило ли се е с леля Неда?

Случило се е, случило се е, каза си той. Това, което е трябвало да се случи... Предчувствувах го! Предчувствувах го!.. Не, не е предчувствие, мама го каза тогава: такъв съм изглежда аз... И Марго... и сега Неда...

- Леандър, какво има? - приближи го бързешком и майка му.

Той й подаде писмото, без да я погледне.

Сега вече знаеше какво ще дойде.

- Кажи ми, миличък татко? - питаше Сесил.

- Нищо, моето момиче... Леля ти Неда... тя вече не ме иска... Не ме обича...

- Но как?.. Аз ще й кажа, ще я помоля!..

- Остави, миличка... не, не! - рече той и в същия миг думите му бяха заглушени от бурния, задавен от омраза и злорадство порой на майчините му викове:

- Тя!.. Тя се осмелява... Тая никаквица... Тая простачка... О, о!.. И оня, оня - нека го обесят...

- Престанете, майко, моля ви...

- Да престана!.. Никога вече няма да престана... Аз те предупреждавах, ти помниш... Затова само дойдох, но ти... И сега?.. О, по-добре, хиляди пъти по-добре така...

Докато слушаше безмълвен и блед нейните крясъци, той видя, че Сесил напусна кабинета, видя я след миг навлякла бялото си палто да се спуска надолу по стълбата и изведнъж се стресна.

- Къде отиваш? - извика той.

Тя тичаше надолу и не отговори.

- Сесил... Безсмислено е, не разбираш ли, Сесил?

Той изведнъж се сети, че навън се смрачава, че файтонджията сигурно не е при файтона си, изплаши се и забърза към стълбището. Майка му вървеше след него и продължаваше да крещи.

- Върни се! Върни се! - разкрещя се и той. Но Сесил не се спря, не отвърна. Входната врата скръцна и с трясък се затвори.

- Палто... цилиндъра ми - втурна се след нея той. - По-скоро... по-скоро...

На няколко пъти вече файтонът на консулството изтрополяваше по улицата до Задгорски и се връщаше. Търсеха и у Будинови, у Позитано, при леди Емили. Сесил я нямаше. Някои дюкянджии наистина бяха видели такова момиче да тича из сокаците, но Сесил изглежда се беше заблудила и вместо към Недини, тръгнала бе в обратна посока, към турските махали. Маркизът и Марикюр, а с тях и Сен Клер, който изникна отнейде с цял взвод заптии, забързаха да я търсят там. А започнала бе виелица. Стъмнило се бе, настъпваше нощта.

В големия салон на консулството мадам Франсоаз лежеше на кушетката с мокра кърпа на главата. Възпитателката й говореше нещо успокоително, но и тя плачеше. Техните гласове, хълцанията им достигаха като непрестанни упреци до и без това изтръпналото от страх и болка съзнание на Леандър... Той бе закъснял само минутка, толкова, колкото Жан Жак да притича с палтото и цилиндъра. А как неизразимо жестока и фатална му се струваше сега тази минутка... О боже мой! - повтаряше той. - О света майко! Помогнете й... само да се намери. И той упорито, настойчиво се молеше в душата си, нещо, което не бе вършил от много години и което разумът му винаги отричаше... Но каква власт можеше да има вече разумът, щом часовете минаваха един след друг, а дъщеря му, детето му, единственото, което му оставаше на този свят, беше някъде по улиците, в снега, в нощта?.. Той я виждаше как се лута във виелицата, загубена в тъмнината. Миличка! Миличка! - шепнеше безгласно Леандър, ходеше от прозорец на прозорец и пак искаше да излезе и да я търси и той. Но се беше уговорил с другите тук да чака. И ето, че седеше безпомощен и чакаше. А чакането нямаше край. Татко, счуваше му се понякога нейният глас и срещаше хубавите й очички. Леля Неда те обича, татко... о, аз знам... Като я помоля много, тя пак ще те обича, татко... Остави това, остави, Сесил, миличката ми... Върни се при мен; всичко друго е безсмислено. Само ти си ми вече, момиченце, само ти, мое дете! - зовеше я той. А в гърдите му се бяха сбрали на топка и мъка, и страх. И той неусетно пак подхващаше: о боже мой, света майко, запазете я, запазете я... И пак не можеше да стои на едно място и да слуша упреците на майка си; все тръгваше да излезе и все се спираше, докато най-сетне реши да иде пред изхода и там да чака.