Стефан Дичев - Пътят към София

- Какви сте, момчета? Кои сте?

- Исмаиловци! - отвърнаха от мъглата едновременно два гласа.

- Е, пак гвардия! - рече той успокоително - насмешливо, като се обърна.

- Ти защо все се заяждаш?

- А какво да се прави, Ксенка? За бога, как да минава времето?

- Намери си друго занимание! - рече троснато тя.

Насмешките на Аркадий Иванич засягаха болезнено и Климент. Защо все да чува? Да си припомня? Изпращането с файтона оная нощ ги беше сближило. Но, разбира се, не разкъса връзките между нея и княза. Нещо повече - понякога на Климент му се струваше, като че ли тя търси повод да му се довери. А какво по-тъжно за един влюбен от чувството, че искат да го превърнат в приятел? Не, не е щастлива тя - въпреки тези князе и принцове; и може би тъкмо за това; понякога съвсем осезаемо го долавям.

Григориевич извади часовника си, вдигна го към светлината и се взря.

- Една верста - два часа. Още оттук закъснение. - Той се дразнеше от неточността и неакуратността в живота.

Аркадий Иванич само това чакаше.

- Отде пък знаеш дали сме закъснели или не сме закъснели... Вървим. Можеше да тръгнем утре, нали? Тогава ще речеш: цяло денонощие.

- Диспозиция се издава, за да се съблюдава!

- Може би ти знаеш и тайните планове на началството?

През замъглените си очила Григориевич го стрелна с насмешлив поглед.

- Знам, което се полага да знам, господин Бакулин!

Аркадий не го остави.

- Но това е егоистично, мили! И как търпиш ти? Знаеш нещо и да не ни го кажеш!.. Ксения... Нина... Хайде, Клементий, нима не се възмущавате!

Ксения и Климент казаха шеговито, че са възмутени и че не е приятелско от негова страна да крие една тайна, която при това засяга всички тях. Нина остана в своя ъгъл мълчалива и може би спеше.

Доктор Григориевич беше поласкан. Но не се предаде.

- Ще ви кажа за авангарда, в смисъл защото благоволиха да ни прикачат към него - рече той. - Е добре! Днес в три часа ние, сиреч авангардът, трябва да бъдем на билото!..

- И ще бъдем!

- Чакай, не го спирай, Клементий! Ти наистина ставаш интересен, гълъбче. А в Чурек?

- Довечера в осем.

Все тъй разпалено Климент потвърди:

- Напълно реално!.. Аз с брат си изминах същия път, в обратна посока, почти за толкова време. А като имате предвид, че той си бе изкълчил крака...

- Да не беше само така студено и особено мъглата - рече Ксения.

- Е, да, да! Особено мъглата... Но тя е в наша помощ. Инак... денем... може и да ни забележат постовете им... А там, приятели... ще видите... Един турски баталион е в състояние да спре за цели дни напредването ни!

Бакулин каза:

- Моите пациенти от щаба... тези, модата де!.. Та разправяха, че началството е взело предохранителни мерки. И в Балкана било изобщо топло... Можело човек по мундир... а някои дори се събличали по фланелки!

- За топло, до вчера и тука беше топло, Аркадий Иванич. Дори беше почнало да се топи. Но от тая нощ, вие виждате, студ! Скова!

- Ех, като казваш студ, че... Ще рече човек, у нас няма студ!.. А пропо, мили, ти не ни каза най-важното за нас. Кога почва изкачването?

- По разписанието, което имах възможността да прочета, ние би трябвало след час вече да сме при така наречения Драгунски лагер. Разтоварваме там. Разпределяме товарите между войниците от ротата, която ни е предадена, и точно в единадесет часа започваме нашето изкачване, като се движим непосредствено след Кавказката казашка бригада.

- Охо! - сети се Бакулин. - Но всъщност... Ами да! Всъщност...

- Защо се смееш? Какво... Защо? - рекоха едновременно Ксения, Григориевич и Климент. Сестра Нина отвори очи и го погледна сухо.

- Ами че ти, братко, просто си прочел заповедта, която е получил Папаша...

- Е, та какво?

- А пък аз мислех, че направо имаш работа с началник-щаба...

Като продължаваха да се смеят, като се шегуваха и разговориха за предстоящото изкачване, за студа и кой какво научил и какво знае, въпреки честите осведомления на Григориевич те не забелязваха как тече времето. Постепенно мъглата в линейката и навън стана по-бяла, по-рядка. И вече не отделни лица, а цели отделения и взводове се мяркаха, разточили се пред погледа на Климент. Някои ги надминаваха. Някои те надпреварваха. И разговори, и смях, и закачки, и ругатни се примесваха в слуха му. А той слушаше, разделил се между приятелите си в линейката и другите, безименните, които се точеха вън покрай тях и които в чувствата си също наричаше свои приятели и братя. Отиваме, отиваме, отиваме, говореше си той пак, докато отнейде се зачу стройна войнишка песен и той цял се предаде на нея. Към десет и половина те напуснаха Софийското шосе и изведнъж се озоваха в прегръдките на планината. Пътят не беше още стръмен, ала изведнъж стана много по-труден, тесен и разбит. Колите се движеха мъчително бавно. Настигна ги батарея от лейбгвардейската артилерийска бригада. Изтрополя край тях, отмина ги. Но скоро колелото на едно от оръдията се счупи и трябваше да се изчака заменяването му. После две кавалерийски стотни избързаха напред. Пак ги настигнаха, пак ги обградиха плътно от всички страни пехотинци. И когато най-сетне линейките приближиха Драгунския лагер, отдето всъщност започваше не само стръмният склон, но и Климентовата пътека, часът минаваше дванадесет.