Стефан Дичев - Пътят към София

Григориевич не можеше да си намери място от възмущение.

- Кажете де! - говореше той. - Ето, виждате ли? Затова нашите работи ще вървят винаги така!..

Бакулин му отвърна нещо и разказа някаква приказка за един, който бързал, но Климент не слушаше вече техния разговор. Той провря глава през прозорчето и внимателно заоглежда местността. Мъглата беше значително по-рядка, отколкото долу, в равнината, но студът бе по-силен и по-остър. Самият лагер бе разположен на огромна, издута като гърбица и само тук-таме обрасла поляна и по нея, между разпрегнатите оръдия, лафети и ротни каруци гъсто се бяха стълпили хиляди и хиляди войници. Те палеха огньове, грееха се, ходеха насам-натам или мъкнеха от околните гори клонаци, а вгледаше ли се в тях, на Климент му се струваше като че ли ги вижда някак странни и смешни; те вървяха несигурно, клатушкаха се и се задържаха един в друг като пияни. Какво всъщност става? Какво има? Да са им дали водка повече, отколкото е допустимо? Не, не вярвам!.. Но възможно ли е да е толкова хлъзгаво тогава?.. Той скочи от линейката, направи две-три предпазливи крачки, една смела - и хоп - строполи се върху лъскавия, превърнал се в дебела ледена покривка сняг.

Приятелите му се разсмяха.

- Поледица, резултат от застудяването след топлите дни... - рече Григориевич, сякаш говореше пред ученици.

- Най-сетне и ти да кажеш нещо наистина умно! - извика Бакулин, ала Нина Тимохина едва стоеше на нозете си, той я хвана под ръка да я закрепи и занемя.

- Благодаря, мога сама - каза Нина и се отдръпна от него.

А Ксения се заливаше от смях.

- Е, това се казва пързалка!.. Вижте, вижте, истинска пързалка!

Тя се затича и се плъзна по лекия наклон, ала скоро загуби равновесие, размаха ръце и закрещя:

- О... о... падам!..

Някакъв невисок офицер, с калпак и дигната яка, който правеше отдалече знаци на Нина Тимохина и приближаваше бързо линейките, присрещна Ксения, подаде й ръка, тя се хвана да се задържи, увлече го със себе си и двамата се строполиха на земята.

- О... извинете... извинете - викаше тя с прелъстителния си глас, като се надигаше и все пак чакаше той да й помогне.

- А, вие ли сте? - чу отново гласа й Климент и сега му се стори различен - изненадан, ала естествен. Това го накара да погледне офицера. Беше Сергей Кареев. Той държеше Ксения под мишниците, повдигаше я бавно и й говореше нещо, а в тъмните му, други път замислени очи имаше неприкрита насмешка.

- Здравейте - каза той, когато двамата с Ксения приближиха групата, към която се бяха присъединили лекарите и сестрите от другите коли. - Как мина пътят, Нина?

- За войниците е било по-трудно, Сергей.

- Оттук нататък всички сме пехотинци - усмихна й се той. Усмивката му беше мила, в нея нямаше нито помен от насмешка. - Но да, по-голямо нещастие не можеше да ни се случи!

- Нещастие?.. - Смеховете изведнъж заглъхнаха.

- За какво нещастие става дума, корнет? - попита бързо Карл Густич, който приближаваше, подкрепян от двама санитари.

- Тъкмо за това, господин докторе!

- За кое това? Но изразявайте се, моля ви, малко по-ясно, господа! За бога, защо учите тогава граматика?

- Вие вероятно говорите за поледицата, Кареев, нали? - каза един от лекарите.

- О, да!.. Сигурно... Сериозно ще ни затрудни поледицата - заговориха всички вкупом.

- Да ни затрудни?.. Може да се каже и така. Но елате, елате... По-добре да видите сами.

- Къде?

- Какво... какво ще гледаме?..

- Стойте, господа!.. Трябва да се разпределят медикаментите.

- Има време, уважаеми Карл Густич. Ето, всички чакат!.. Прочее, ако има желаещи...

Корнетът - той изглежда беше един от хората, които се разпореждаха - тръгна, последван от повечето лекари и сестри, но още не стигнали доникъде, половината от тях се отказаха. Между тези, които продължиха с него, бяха Климент, Бакулин, Ксения и Нина, тръгнала може би само защото приятелят й ги водеше. Те пресякоха надлъж целия лагер. Климент вече разбираше къде отиват. Той със страх си представяше заледената, разширена от сапьорите пътека и как хората се хлъзгат и падат по нея. Но представите му бяха бледи и се давеха в собствените му страхове. Едва наближили мястото, което вече така добре си припомняше, и преди още да види, той почувствува, че нещо става там, дето мравунякът от сиви и сернисто кафяви шинели бе толкова гъст и разбунен. Ала нужно беше да отминат горичката вдясно с нейните високи, настръхнали букове и тогава изведнъж пред очите му се извиси познатият остър склон, тъй съдбовно свързан с неговия живот. О! - изпъшка той и затаи дъх, защото гледката наистина беше поразителна. Един до друг, един пред друг, един над друг по пътеката лазеха хора в шинели и тези хора не само че едва-едва се придвижваха, но те носеха на гърба си раници, торби, пушки, мъкнеха сандъчета с патрони, тикаха оръдия, лафети, пренасяха ги разглобени... Всяко дърво наоколо, всеки клон, най-малката скала и издатина служеше за място, около което се увиваха въжета и десетки и стотици ръце се протягаха към тях... Изведнъж някой отнякъде се изтърве, подхлъзне се надолу, увлече задния, след него който е - и като порой десетки и десетки люде се търкалят надолу... Викове... Пази се!.. Дръж се!.. И охкане, и смях, и озлобение, и мъка, които се чуваха и се чувствуваха дори оттук.