Стефан Дичев - Пътят към София

Рано преди обед, на втория ден след като изгоря джамията в Карагьоз махала, Филип - той бе прескочил набързо до хаджи Данчовото кафене да научи последните новини - се завърна в къщи тържествуващ и злорад.

- Къде изчезна - скара се нетърпеливо баща му. - Чакам те и не мога да изляза...

- Аз само за минутка.

- Хубава минутка! Цял час. Знаеш, че бързам...

Те се бяха уговорили да има винаги човек в къщи, сиреч пазач за Неда, тъй като консулът минаваше всеки ден или изпращаше някого да се осведоми за здравето на годеницата си, а те не смееха да я оставят насаме с него.

- Де е тя - попита Филип.

- Ей я!..

Тъкмо в тоя момент Неда излезе от стаята си и бързо, без да ги поглежда, мина покрай тях и влезе в салона. Тя беше много отслабнала, като че ли станала по-висока; хубавите й пастелни цветове се бяха стопили и ако човек, като годеника й например, не знаеше причината, щеше наистина да сметне, че е болна.

- Чакай... чакай да чуеш едно особено важно за тебе известие, госпожице - тръгна след нея брат й. Гласът му беше така неприкрито подигравателен, че баща им неволно се заслуша.

Тя не се обърна. Влезе в салона, отиде при хармониума и заразлиства без нужда нотите си.

Брат й се спря и я гледаше с ръце в джобовете.

- Оная нощ... пожара, разбрало се, че е дело на твоя човек... И сега сутринта знаеш ли за какво бил барабанът?.. Награда дават. За главата му дават!

- Че ти нали получи вече една награда - извърна се тя.

Той потрепери от гняв... Тя нямаше доказателства; не беше го видяла, като излезе среднощ.

- Мръсница. Не можеш ме засегна...

- Не мога - каза тя.

- Стига - процеди през зъби баща им. - Забърка я една, дето... И какво ти е виновен сега годеникът ти? - стрелна той с ястребовите си очи Неда.

Тя стисна устни.

- Защо го връщаш всеки ден, а? Кажи де! Нали си ужким все за честното и почтеното...

- Вие сте виновните! - избухна тя.

- Ха!.. Ние! Безсрамница наистина...

- Да, вие!.. Вие!..

- Я млъквай!.. Млъквай, че да не те започна пак! - Но макар че я заплашваше, нито той, нито Филип вече я биеха.

- Аз отдавна щях да му обясня! - извика отчаяно Неда. - Той не е като вас... Той не може да не ме разбере... Но вие ме пазите, като заптии ме пазите!..

- Какво каза?.. Мене заптие да ме наречеш?.. Дето съм те родил и изхранил.

Тя повече не слушаше. Внезапно, щом сама изрече думата "заптии", щом я чу да я повтарят, тя се сети как бе започнал разговорът и какво означаваше, че за главата на Андреа е обявена награда. Боже мой, та той значи е в София... И се намира в смъртна опасност... Награда да го издадат... да го убият! И сега всеки може да се полакоми... О, да бяга по-скоро! По-скоро - далеч... Но докато си повтаряше трескаво, че Андреа трябва да бяга далеч от София, тя в същото време си мислеше, че той е тук, наблизо, и че е останал в града, тъй като не може да бъде далече от нея. Нека ме бият, о нека, нека! И с някакво самоотречение, с наслада искаше да търпи и тя страдания, защото й се струваше, че тъкмо тъй още повече ще заслужи любовта. Но не вече любовта изобщо, оная от книгите, а неговата любов.

- Имаш ли нещо друго да ме известяваш? - рече тя озлобено на Филип, като прекъсна баща си и това прекъсване беше дотолкова пренебрежително, че старият от смайване занемя.

- И още нахална! - дигна подигравателно - заплашително рамене Филип.

- Още някого да са арестували?.. Да са обесили пак някого?..

- Ще ти кажа, когато подкарат него, бъди спокойна!

- Спокойна съм.

- Луди!.. И двамата сте луди! - изрева Радой. - Нас си гледайте да опазим!.. В тия времена...

- Няма опасност за нас - изкриви тя в горчива насмешка своята хубава, побледняла уста.

Радой изруга нещо, изръмжа едно "От деца да видиш хаир!", изскокна от салона и тръшна силно вратата.

Братът и сестрата останаха сами. И двамата мълчаха, отбягваха да се гледат, но стояха наедно и всеки си намираше някакво безсмислено занимание. Докато най-сетне Филип каза:

- Ти ме знаеш, че имам либерални убеждения; че съм против насилието. Но сега ти си виновна за всичко.

Тя не отговори. Мислеше: пак почва... Зная предварително какво ще каже. Но неочаквано той рече с нотка на примирение:

- Длъжна си най-сетне да ни извадиш от тази бъркотия, Неда.

Тя не го погледна. Той почака. Нещо го караше да стои, да говори. Продължи:

- Ти имаш и друга вина... И към нас. Покрай тебе ние се ангажирахме, тъй да се каже, всичко заложихме на консула... И тъкмо сега... в тези времена, както каза татко.

- Аха! - разбра тя. - Излиза, че не си се загрижил чак толкова за мен. Себе си искаш да осигуриш!