Стефан Дичев - Пътят към София

- Къде? - попита коларят, приятен старец, евреин, с мудни и лениви движения.

- Карайте... - (не, няма да каже!) - Карайте към черквата, аз ще ви посоча след това.

Тя пак се обърна да види не се ли задава брат й. Брат й го нямаше, но двама мъже, мургави и дребни, изскокнаха от хаджи Данчовото кафене и се хвърлиха във втория, ангажирания файтон. Тя не би им обърнала внимание, ако единият от тях не бе посочил на файтонджията нейната бричка - и случайност ли беше това или не, тя не знаеше - но минутка по-късно, като се обърна назад, видя същия файтон. Той ги следваше... Иззад капрата се показваше ту лицето на единия от мъжете, дългоносо, с гъсти увиснали мустаци, ту лицето на другия, с лъскави сближени очи. Какви бяха тези хора? Защо техният файтон вървеше след бричката?.. Тя извика на стария евреин да извие наляво и да мине по уличката покрай Филаретова. Файтонът поизостана, но и той пое по същите улици. Нямаше вече съмнение. Това бяха хора на Филип. Поставил ги е там да я следят, да открият къде е Андреа... Аз фантазирам! Та нали не ме пущат да пристъпя вън от къщи - що за глупости говоря тогава? Хората да седят там, да ме чакат, а аз да си седя у дома и само ако се измъкна... случайно... Не, глупости! Пак романтика... Това я успокои. За всеки случай тя каза на коларя си да кара по Говежди пазар.

Задният файтон ги последва.

Неда цяла се разтрепера... Защо влезе той при Маргарет? Защо от сутринта е все такъв... особен... Отбягва я?..

- Извийте към голямата черква!

Задните също извиха. Следяха я. Знаеха, че се е срещала с Андреа, и което беше още по-невероятно, знаеха, че ще отиде при него... Мислите й знаеха... Наградата, блесна в ума й. Възможно ли е брат й за някаква си награда... О, не! Отмъщение е това!.. Но тя няма да му го даде - не я познава той до дъно - няма да го издаде, каквото ще да става...

- Карай към Куру-чешме! - извика тя.

Старият евреин извърна към нея приятното си, отпуснато лице. Очите му примижаха.

- Ама пак там, отдето тръгнахме ли? - попита да се увери.

Тя кимна мрачно.

Коларят задърпа поводите, избиколи "Свети Крал" и класното училище на Андреа, пое по Витошка. Файтонът зад тях забави хода си. После бързо ги застигна. През дупките на чергилото тя ясно виждаше лицата на двамата.

Сега поне право в очите му ще го кажа!.. И на баща ни ще го кажа... И на всичките роднини... На целия град!

- Стой! - извика тя, щом отминаха кафенето, тикна в ръцете му част от парите, който имаше, зави се добре с шала и скочи от бричката.

Ала още не тръгнала към къщи, и ония от файтона също наскачаха.

- Няма да ни избягаш! - сграбчи я дългокосият.

Тя се изтръгна. Изпищя. Другият с лъскавите очи я присрещна, заблъска я и заръмжа нещо на турски.

- Оставете ме... Помощ! Помощ!.. - мъчеше се да се изтръгне от ръцете им тя, но те я бяха сграбчили здраво и я мъкнеха към файтона си.

- Усети ти, а... усети... Сега ще кажеш къде е московецът! - озверил се бе дългоносият.

Някаква жена, сестрата на хаджи Ангелко, се хвърли в нейна помощ. Мъже тичаха откъм кафенето.

Всички викаха:

- Какво става... Какво искат от жената...

Някой я позна:

- Тя е госпожицата!.. На бай Радоя...

- По-скоро... Оставете я... Пуснете я, хей!

- Ай, вашата мамица гяурска! - ревна на турски дългоносият и измъкна изпод палтото си револвер. - Кой от вас, а... кой от вас...

Българите веднага заотстъпваха.

Единият от тях каза:

- Те са на Джани бей хора, бе... Тоя то знам...

Друг рече увещателно:

- Ама, ефенди! Тая мома не е коя да е... Тя е годеница на французкия консул... Франца, Франца, нали знаеш?

- Ти много не разправяй, че да не приберем и тебе!.. Хайде, всички поемайте! - извика дългоносият още по-заплашително и макар че мъжете не се разотидоха, той им обърна гръб, помогна на другия агент да вкарат Неда във файтона, качи се и той от другата й страна, двамата здраво сграбчиха китките й и при гробовното мълчание, при страха и унижението на насъбралата се тълпа файтонът потегли и изтрополя надолу към полицейското комендантство.

Сен Клер гледаше ту дългоносия, ту другия с лъскавите очи.

- Глупаци! Кръгли бездарници - презрително рече той. - Като изгорят още десет склада, поне ще знаем, че трябва вас да обесим... Махайте се!

Изплашени, те избягаха от стаята, а той се извърна към Джани бей.

- Е?

- Не казва. Мълчи.

- Предполагам!

- Заплаших я... Ударих й два шамара...

Сен Клер също мълчеше.

- Като я дам в ръцете на Коч баба, охо! Всичко ще разправи - избухна полицейският комендант.

- Това ли измислихте?