Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

— А случвало ли се е някога да предскажеш бъдещето и предсказанието ти да се сбъдне? — попита той, станал внезапно сериозен.

Самият въпрос беше опасен в тази страна, в която всички се дебнеха за магьосничество.

— Нямам такива сили — казах бързо.

— Но възможно ли е да виждаш бъдещето, без да използваш такива сили? На някои от нас е дадено като свята дарба, да знаят какво може да се случи. Моят приятел, мистър Дий, вярва, че ангели направляват пътя на човечеството и понякога могат да ни предупредят да се предпазим от греха, точно както разположението на звездите може да покаже на човек каква може да е съдбата му.

При тези опасни приказки поклатих тъпо глава, твърдо решена да не му отговарям.

Той изглеждаше замислен:

— Можеш ли да танцуваш или да свириш на някакъв инструмент? Да научиш роля в поетична драма и да си казваш репликите?

— Не много добре — казах неуслужливо.

Той се засмя на неохотата ми.

— Е, ще видим, госпожице-момче. Ще видим какво можеш да правиш.

Направих лекия си момчешки поклон и внимавах да не кажа нищо повече.

На другия ден, понесла пакет с книги и внимателно навит свитък с ръкопис, тръгнах през града, покрай Темпъл Бар и покрай зелените поля на Ковънт Гардън, към двореца Уайтхол. Беше студено, сипеше се суграшица, която ме принуждаваше да вървя със сведена глава и да смъкна шапката си ниско над ушите. Вятърът откъм реката беше толкова леденостуден, сякаш идваше право от степите на Русия: той ме отвя нагоре по Кингс Стрийт, чак до самите порти на двореца Уайтхол.

Никога преди не бях влизала в кралски дворец, и си мислех, че просто ще предам книгите на стражите пред портата, но когато им показах бележката, която лорд Робърт беше надраскал набързо, с фамилния печат на Дъдли с мечката и жезъла в долния край, те ме пропуснаха през портата с поклон, сякаш бях гостуващ принц, и наредиха на един мъж да ме упъти.

Вътре зад портите, дворецът представляваше поредица от вътрешни дворове, всеки заобиколен с красиви сгради, с голяма градина в средата, пълна с ябълкови дървета, беседки и пейки. Войникът от портата ме преведе през първата градина, без да ми даде време да спра и да се вгледам в прекрасно облечените лордове и дами, които играеха на кегли на моравата, загърнати в кожи и кадифе, за да се предпазят от студа. От вътрешната страна на вратата, която други двама войници отвориха със замах, имаше още изтънчени хора в голяма стая, а зад тази голяма стая — друга, а после и трета. Моят водач ме преведе през безброй врати, докато се озовахме в дълъг коридор, и видях Робърт Дъдли в далечния му край. Бях толкова облекчена да го открия, него, единствения човек, когото познавах в целия дворец, че изтичах няколко крачки към него и се провикнах:

— Милорд!

Стражът се поколеба, сякаш искаше да ми попречи да се приближа повече, но Робърт Дъдли му махна с ръка да се дръпне встрани.

— Госпожице-момче! — възкликна той. Изправи се и тогава видях спътника му. Беше младият крал, крал Едуард, петнайсетгодишен и прекрасно облечен в синьо плюшено кадифе, но лицето му беше болезнено бледо, с цвета на суроватка, а беше и по-слаб от всяко момче, което бях виждала преди.

Отпуснах се на едно коляно, като едновременно държах здраво книгите на баща ми и се опитвах да докосна почтително шапката си. Лорд Робърт отбеляза:

— Това е момичето-момче. Не мислите ли, че от нея ще стане прекрасна актриса?

Не вдигнах очи, но чух гласа на краля, изтънял от болка.

— Какви неща си измисляте, Дъдли. Защо й е да става актриса?

— Гласът й — каза Дъдли. — Такъв глас, много сладък, и този акцент, отчасти испански и отчасти лондонски — мога да я слушам цяла вечност. А осанката й! Държанието й е като на принцеса в дрехи на просякиня. Не мислите ли, че е възхитително дете?

Държах главата си сведена, за да не види как засиях от удоволствие. Притиснах думите като скъп дар към слабичките си гърди: „принцеса в дрехи на просякиня“, „сладък глас“, „възхитителна“.

Младият крал ме върна в истинския свят.

— Но каква роля би могла да играе? Момиче, играещо ролята на момче, което се преструва на момиче. Освен това Светото Писание не позволява едно момиче да се облича като момче — гласът му заглъхна в кашлица, която го разтресе, както мечка разтърсва куче.

Вдигнах очи и видях Дъдли да посяга към младия мъж, сякаш искаше да го прегърне. Кралят свали кърпичката от устата си и аз зърнах тъмно петно, по-тъмно от кръв. Той побърза да я скрие, за да не се вижда.