Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

— Търсим Оливър Грийн, книгопродавеца — каза младият лорд.

Баща ми кимна с глава:

— Аз съм Оливър Грийн — каза той тихо: испанският му акцент се долавяше много силно. — И съм готов да ви услужа по всеки възможен начин. По всеки начин, угоден на законите на страната, и на обичаите…

— Да, да — каза рязко младият мъж. — Научихме, че току-що сте пристигнал от Испания, Оливър Грийн.

Баща ми кимна отново:

— Наистина дойдох в Англия току-що, но напуснахме Испания преди три години, сър.

— Англичанин ли сте?

— Сега съм англичанин, ако ви е угодно — каза баща ми предпазливо.

— Името ви? Това име е твърде английско.

— Беше Верде — каза той с крива усмивка. — За англичаните е по-лесно да наричаме себе си „Грийн“ 1 1 Verde (исп.), green (англ.) — зелен. — Бел.прев. .

— И сте християнин? И издател на християнски теологични и философски трудове?

Видях лекото движение в гърлото на баща ми, когато преглътна при този опасен въпрос, но гласът му беше овладян и силен, когато отговори:

— Несъмнено, сър.

— А към реформираната религия ли се придържате, или към старата традиция? — попита младият мъж, с много тих глас.

Баща ми не знаеше какъв отговор искат на този въпрос, нито можеше да знае какво може да виси на косъм в зависимост от отговора му. Всъщност, ние можеше да увиснем на въжето в зависимост от отговора, или да отидем на дръвника, или както там предпочитаха да се справят в днешно време с еретиците в тази страна под управлението на младия крал Едуард.

— Реформираната — каза той боязливо. — Макар в Испания да съм кръстен в старата вяра, сега следвам вярата на английската църква. — Настъпи пауза. — Хвала на Бога — каза той. — Аз съм добър слуга на крал Едуард, и не искам нищо повече, освен да работя занаята си и да живея според неговите закони, и да отдавам почит на Бога в неговата църква.

Усетих мириса на избилата го от ужас пот, лютив като дим, и това ме изплаши. Бързо прокарах опакото на ръката си под бузата, сякаш за да изтрия полепнали сажди.

— Всичко е наред. Сигурна съм, че не им трябваме ние, а нашите книги — прошепнах полугласно на испански.

Баща ми кимна, за да покаже, че ме е чул. Но младият лорд веднага долови шепота ми.

— Какво каза момчето?

— Казах, че сте учени — излъгах на английски.

— Влез вътре, querida 2 2 Скъпа (исп.). — Бел.прев. — бързо се обърна към мен баща ми. — Трябва да простите на детето, господа. Жена ми умря само преди три години и детето не е съвсем с ума си, държа го тук само за да отваря вратата.

— Детето говори самата истина — отбеляза мило по-възрастният мъж. — Защото ние не сме дошли да ви безпокоим, няма нужда да се страхувате. Дошли сме само да видим книгите ви. Аз съм учен, а не инквизитор. Исках само да видя библиотеката ви.

Забавих се на прага и по-възрастният мъж се обърна към мен:

— Но защо каза „трима господа“? — попита той.

Баща ми щракна с пръсти, за да ме отпрати, но младият лорд каза:

— Почакайте. Нека момчето да отговори. С какво може да навреди това? Ние сме само двама, момче. Колко души виждаш?

Погледнах от по-възрастния мъж към красивия младеж и видях, че наистина бяха само двама. Третият, мъжът в бяло, сияещ ярко като излъскан калаен съд, беше изчезнал, сякаш никога не беше стоял там.

— Видях трети мъж зад вас, сър — казах на по-възрастния. — Навън на улицата. Съжалявам. Сега го няма.

— Тя не е наред с ума, но е добро момиче — каза баща ми, като ме отпрати с махване на ръка.

— Не, чакайте — каза младият мъж. — Чакайте малко. Мислех, че е момче. Момиче ли? Защо сте я облекли като момче?

— А кой беше третият мъж? — попита ме спътникът му.

Баща ми ставаше все по-нервен и по-нервен под дъжда от въпроси.

— Оставете я, ваша светлост — каза той жално. — Тя е само едно момиче, малко слабоумно момиче, все още потресена от смъртта на майка си. Мога да ви покажа книгите си, имам и някои чудесни ръкописи, които може би също ще ви се понравят. Мога да ви покажа…

— Наистина искам да ги видя — каза решително по-възрастният мъж. — Но първо искам да говоря с детето. Ще ми позволите ли?

Баща ми се подчини, неспособен да откаже на такива внушителни личности. По-възрастният мъж ме хвана за ръката и ме въведе в средата на малкия магазин. Светлината, проблясваща през прозореца с оловна рамка, падна върху лицето ми. Той постави пръст под брадичката ми и обърна лицето ми на една страна, а после на другата.

— Как изглеждаше третият мъж? — попита ме той тихо.