Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

— Помня това! — казах развълнувано на баща ми, извръщайки се от парапета на плаващата по Темза баржа, докато бавно се придвижвахме нагоре срещу течението. — Татко! Спомням си това! Помня тези градини, спускащи се надолу към водата, и големите къщи, и деня, в който ме изпрати да предам няколко книги на лорда, на английския лорд, и аз се натъкнах на него и принцесата в градината.

Той успя да ми се усмихне, макар че лицето му бе изнурено от дългото пътуване.

— Наистина ли, дете? — попита той тихо. — Това лято беше щастливо за нас. Тя казваше… — той замлъкна насред изречението. Никога не споменавахме името на майка ми, дори когато бяхме сами. Отначало това беше предпазна мярка, за да ни защити от онези, които я бяха убили и щяха да се върнат да преследват и нас, но сега се криехме както от Инквизицията, така и от скръбта: а скръбта беше неумолим преследвач.

— Тук ли ще живеем? — попитах с надежда, като гледах към красивите крайречни дворци и равните ливади. Жадувах за нов дом след години на пътуване.

— Няма да е в някоя толкова великолепна сграда — каза внимателно той. — Ще трябва да започнем от нещо малко, Хана, просто в някой малък магазин. Трябва да изградим живота си отново. А след като се установим, ще зарежеш момчешките дрехи и отново ще се обличаш като момиче, и ще се омъжиш за младия Даниел Карпентър.

— А ще престанем ли да бягаме? — попитах, с много нисък глас.

Баща ми се поколеба. Бягахме от Инквизицията от толкова отдавна, че беше почти невъзможно да се надяваме, че сме стигнали до сигурно убежище. Избягахме същата нощ, когато майка ми беше призната за виновна в това, че е еврейка — лъжехристиянка, нечиста — от църковния съд, и вече отдавна бяхме заминали, когато я бяха предали на гражданския съд, за да бъде изгорена жива на кладата. Побягнахме от нея като две подобия на Юда Искариотски, отчаяно опитващи се да спасим собствените си кожи, макар баща ми да ми казваше по-късно, отново и отново, със сълзи в очите, че никога нямало да можем да я спасим. Ако бяхме останали в Арагон, те щяха да се върнат и за нас, и тогава и тримата щяхме да умрем, вместо двама от нас да се спасят. Отвърнах, че по-скоро бих предпочела да умра, отколкото да живея без нея, а той каза много бавно и тъжно, че животът е най-ценното нещо от всичко на света и че един ден съм щяла да го разбера. Един ден съм щяла да разбера, че тя с радост би дала живота си, за да спаси моя.

Първо се прехвърлихме през границата в Португалия. Преведоха ни тайно бандити, които отмъкнаха и последната монета от кесията на баща ми и му оставиха ръкописите и книгите, само защото не можеха да открият начин да ги използват. После с кораб до Бордо — морето беше бурно, а ние пътувахме на палубата, без завет от навявания от вятъра дъжд и летящите водни пръски, и аз мислех, че ще умрем от студ или ще се удавим. Притискахме най-ценните книги към телата си, сякаш бяха деца, които трябваше да пазим на топло и сухо. Стигнахме по суша до Париж, като през цялото време се преструвахме на нещо, което не бяхме: ту на търговец и неговия млад чирак, ту на поклонници на път към Шартр, пътуващи търговци, дребен благородник и неговият паж, пътуващи за удоволствие; ученик и неговият възпитател, отиващи в големия университет в Париж: представяхме се за какво ли не, за да не признаем, че сме новопокръстени християни, подозрителна двойка, по чиито дрехи все още се долавя мирисът на дим от аутодафето, а нощните стражи все още ни преследваха в съня.

Срещнахме се с братовчедите на майка ми в Париж, а те ни изпратиха при роднините си в Амстердам, откъдето ни насочиха към Лондон. Щяхме да крием произхода си под английско небе, щяхме да станем лондончани. Щяхме да станем християни протестанти. Щяхме да се научим това да ни харесва. Аз трябваше да се науча да харесвам това.

Роднините — Народът, чието име не може да бъде изричано, чиято вяра е скрита, Народът, който е осъден да се скита, прокуден от всяка страна в християнския свят — процъфтяваха тайно в Лондон, както и в Париж, а също и в Амстердам. Всички живеехме като християни и съблюдавахме законите на църквата, празниците, постите, и ритуалите. Мнозина от нас, като майка ми например, приемаха искрено и двете вероизповедания, спазваха тайно Шабата, палеха тайно свещ, приготвили храната и свършили къщната работа, за да може денят да бъде отбелязан като свят празник с откъслеци от полузабравени еврейски молитви, а после, още на следващия ден, отиваха на литургия с чиста съвест. Майка ми ме научи на Библията и на всичко от Тората, което можеше да си спомни — всичко заедно, като един свещен урок. Предупреди ме, че семейните ни връзки и нашата вяра са тайна, дълбока и опасна тайна. Трябваше да бъдем предпазливи и да се уповаваме на Бог, на църквите, на които бяхме направили толкова щедри дарения, на приятелите си: монахините, свещениците и учителите, които познавахме толкова добре. Когато Инквизицията дойде, бяхме заловени като невинни пилета, чиито вратове трябва да бъдат извити, а не прерязани.