Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

Други побягнаха, както бяхме сторили ние; и се озоваха, както бяхме направили ние, в останалите големи градове на християнския свят, за да открият близките си, да намерят убежище и помощ от далечни роднини или верни приятели. Нашето семейство ни помогна да стигнем до Лондон с препоръчителни писма до семейство Д’Израели, което живееше тук под името Карпентър, организира годежа ми със сина на семейство Карпентър, осигури на баща ми средства за покупка на печатарска преса и ни намери жилището над печатницата на Флийт Стрийт.

В месеците след пристигането ни се заех да уча как да се ориентирам из поредния нов град, докато баща ми отвори печатницата си, твърдо решен да оцелее и да се погрижи за мен. Запасът му от текстове веднага се оказа много търсен, особено копията от евангелията, които беше донесъл, скрити в колана на панталоните му, и сега превеждаше на английски. Той изкупи книгите и ръкописите, принадлежали някога на библиотеките на абатствата и манастирите — разрушени от Хенри, кралят, царувал преди младия крал Едуард. Цялото познание на вековете бе захвърлено на вятъра от стария крал, Хенри, и всеки дюкян на всеки ъгъл предлагаше купища листове, които можеха да се изкупуват с чували. Беше истински рай за библиографите. Баща ми излизаше всеки ден и се връщаше с нещо рядко и ценно, а след като го подредеше и снабдеше с азбучен показалец, всички искаха да купуват. В Лондон бяха луди по Светото Писание. Нощем, дори когато беше изтощен, той печаташе и пишеше съкратени варианти на евангелията и прости текстове, които вярващите да изучават, всичките на английски, всичките — ясни и прости. Хората в тази страна бяха твърдо решени да четат сами и да живеят без свещеници, така че можех да се радвам поне на това.

Продавахме текстовете евтино, на малко по-висока от реалната цена, за да разпространяваме словото Божие. Давахме да се разбере, че вярваме в правото на хората да имат достъп до Словото Божие, защото сега сме убедени протестанти. Не бихме могли да бъдем по-добри протестанти, дори ако животът ни зависеше от това.

Но разбира се, животът ни зависеше от това.

Изпълнявах поръчки, четях коректури, помагах с преводите, печатах, подшивах усърдно страници с острата игла, четях обърнатия огледално текст върху плочата на печатарската преса. В дните, когато не бях заета в печатницата, стоях отвън да подканвам минувачите. Още се обличах в момчешките дрехи, които бях използвала за бягството ни, и всеки би ме взел за безделничещ хлапак, с панталони, развяващи се около голите ми прасци, със стари обувки, обути на босо и накривена шапка. Облягах се небрежно на стената на магазина ни всеки път, щом слабото английско слънце се покажеше, попивах с кожата си лъчите му и лениво обхождах с поглед улицата. От дясната ми страна беше магазинът на друг книгопродавец, по-малък от нашия и с по-евтини стоки. Отляво беше един издател на евтини книги с народни песни и приказки, поеми и трактати, които продаваше на пътуващи амбулантни търговци и продавачи на балади, оттатък — художник на миниатюри и майстор на изящни играчки, а зад него — художник на портрети и илюстрации. Всички на тази улица работехме с хартия и мастило, и баща ми казваше, че трябва да съм благодарна, задето водя живот, който поддържа ръцете ми меки. Трябваше да бъда: но не бях.

Улицата беше тясна, по-бедна и мизерна дори от мястото, където се настанихме временно в Париж. Всяка къща беше плътно притисната към друга, всичките наклонени насам-натам като пияници, залитащи надолу към реката, прозорците на островърхите стрехи бяха надвиснали над калдъръма и закриваха небето, затова бледата слънчева светлина падаше по измазаните с пръст стени на ивици, подобно на прорези в ръкав. Улицата миришеше остро като двор на ферма. Всяка сутрин жените изхвърляха съдържанието на нощните гърнета и помията от надвисналите прозорци и изливаха кофите с насъбраната през нощта мръсотия във вадата насред улицата, където тя се разливаше с бавно бълбукане, оттичайки се по мръсната канавка към Темза.

Исках да живея на по-добро място от това, на някое място като градината на принцеса Елизабет, с дървета и цветя и изглед надолу към реката. Исках да бъда нещо по-добро — не чорлав и опърпан чирак на книгопродавец, не момиче, принудено да се крие, не жена, готова да се сгоди за непознат.

Докато стоях там и се греех като намусена испанска котка на слънцето, чух звън на шпори по калдъръмената настилка. Отворих рязко очи и веднага застанах нащрек. Пред мен, хвърляйки дълга сянка, стоеше млад мъж. Беше в скъпи дрехи, с висока шапка на главата, с развяваща се от раменете му пелерина, с тънка сребърна сабя на кръста. Беше най-смайващо красивият мъж, когото бях виждала.