Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

Всичко това беше достатъчно смайващо: чувствах как съм се втренчила в него, сякаш беше слязъл на земята ангел. Но зад него стоеше друг мъж.

Той беше по-възрастен, почти трийсетгодишен, бледолик, каквито са обикновено учените, с тъмни хлътнали очи. Бях виждала такива като него и преди. Той беше като онези, които посещаваха книжарницата на баща ми в Арагон, които идваха при нас в Париж и които щяха да бъдат клиентите и приятелите на баща ми и тук, в Лондон. Беше учен, личеше си по приведения врат и присвитите рамене. Беше човек, който се занимаваше с писане — виждах трайното петно от мастило върху средния пръст на дясната му ръка; но беше и нещо по-възвишено: беше мислител, човек, готов да търси онова, което е скрито. Беше опасен човек: човек, който не се страхуваше от ереси, не се страхуваше от въпроси, винаги искаше да узнае още: мъж, който търсеше истината дори зад самата истина.

Някога познавах един йезуитски свещеник, който приличаше на този човек. Той идваше в книжарницата на баща ми в Испания и го молеше да намира ръкописи, стари ръкописи, по-стари от Библията, по-стари дори от Словото Божие. Познавах и един еврейски учен, който приличаше на този мъж: той също беше дошъл в книжарницата на баща ми и беше питал за забранените книги, останки от Тората, от Стария Завет. Йезуитът и ученият идваха често да купуват книги; после изведнъж престанаха да идват. На този свят идеите са по-опасни от изваден от ножницата меч, половината от тях са забранени, а другата половина могат да накарат човек да се усъмни дори в разположението на самата земя — на сигурно място в центъра на вселената.

Бях толкова заинтригувана от тези двамата — младият мъж, подобен на божество, другият — на свещеник — че не бях погледнала третия. Този трети мъж беше облечен целият в бяло, блестеше като полирано сребро. Едва го виждах — толкова ярко блестеше слънцето върху искрящия му плащ. Потърсих с поглед лицето му и видях само ослепителен блясък на сребро. Примигнах и въпреки това пак не го виждах. Тогава се опомних и осъзнах, че които и да бяха, те и тримата се бяха загледали във входа на съседната книжарница.

Един бърз поглед към собствения ни тъмен вход ми показа, че баща ми беше във вътрешната стая. Смесваше ново мастило и не беше забелязал неуспеха ми да привлека клиенти. Ругаейки се, че съм бездейна глупачка, скочих напред и изрекох ясно, с новопридобития си английски акцент:

— Добър ден, господа. Можем ли да ви помогнем? Разполагаме с най-прекрасната колекция от богоугодни и морални книги, която ще намерите в Лондон, най-интересните ръкописи на най-добрите цени и рисунки, изпълнени с най-голямо изящество и красота, които…

— Търся магазина на Оливър Грийн, печатаря — каза младият мъж.

В този миг тъмните му очи бързо се стрелнаха към моите. Почувствах как застивам, сякаш всички часовници в Лондон изведнъж бяха спрели и махалата им бяха утихнали. Обзе ме желание да го прегърна: както си стоеше там, под зимното слънце, в червения си жакет с прорези, и да останем така завинаги. Исках да ме погледне и да ме види, мен, каквато наистина бях: не хлапак с мръсно лице, а момиче, почти млада жена. Но погледът му пробегна с безразличие покрай мен към нашата книжарница, и аз се опомних, отворих вратата и я задържах, за да влязат тримата.

— Това е магазинът на Оливър Грийн, учен и подвързвач на книги. Заповядайте вътре, милорди — поканих ги и извиках към тъмната вътрешна стая: — Татко! Трима важни лордове са дошли да те видят!

Чух шума, когато той бутна назад високото си печатарско столче и излезе, бършейки ръце в престилката си: след него се носеше мирис на мастило и гореща изгладена с пресата хартия.

— Добре дошли — каза той. — Добре дошли на двама ви. Носеше обичайния си черен костюм. Ленът на маншетите беше изцапан с мастило. За миг го възприех през техните очи и видях мъж на петдесет години, с побеляла от преживяния ужас гъста коса, с набраздено от дълбоки бръчки лице: прегърбената му стойка, типична за учените, прикриваше високия му ръст.

Той ме подкани с кимване, и аз издърпах напред три високи столчета изпод тезгяха, но господата не седнаха: стояха и се оглеждаха наоколо.

— А с какво мога да ви услужа? — попита той. Само аз можех да забележа, че се страхуваше от тях, страхуваше се и от тримата: от красивия млад мъж, който с отривист жест свали шапката си и отметна тъмната къдрава коса от лицето си, от скромно облечения по-възрастен мъж и от мълчаливия лорд в блестящо бяло, зад тях.