— Целият в бяло — изрекох през полузатворени устни. — И сияен.
— С какво беше облечен?
— Видях само бял плащ.
— А какво имаше на главата?
— Виждах само белота.
— А лицето му?
— От ярката светлина не можех да видя лицето му.
— Дете, мислиш ли, че той имаше име?
Почувствах как думата идва на устата ми, макар да не я разбирах.
— Уриил.
Ръката под брадичката ми беше съвсем неподвижна. Мъжът ме погледна в лицето, сякаш искаше да ме прочете като някоя от бащините ми книги:
— Уриил ли?
— Да, сър.
— Знаеш ли кой е Уриил?
Поклатих глава:
— Просто си помислих, че това е името на онзи, който влезе с вас. Но никога не съм чувала името, преди да го изрека току-що.
По-младият мъж се обърна към баща ми:
— Когато казвате, че не е с ума си, да не искате да кажете, че тя притежава Зрението?
— Тя говори несвързано — отвърна упорито баща ми. — Нищо повече. Добро момиче е, пращам я на църква през всеки ден от живота й. Не иска да обиди никого, просто говори каквото й хрумне. Не може да се сдържа. Тя е малоумна, нищо повече.
— А защо я обличате като момче? — попита мъжът.
Баща ми сви рамене:
— О, ваша светлост, времената са тревожни. Трябваше да я преведа през Испания и Франция, а след това през Ниските земи, без майка, която да я пази. Налага ми се да я пращам по поръчки и да я карам да работи като мой писар. За мен щеше да е по-добре, ако беше момче. Предполагам, че когато стане зряла жена, ще трябва да й позволя да носи рокля, но няма да знам как да се справям с нея. С момиче бих бил напълно объркан. Но с едно малко момче мога да се справя, като момче тя може да ми е полезна.
— Тя има Зрението — промълви по-възрастният мъж. — Боже мой, идвам да търся ръкописи, а намирам момиче, което вижда Уриил и знае святото му име — той се обърна към баща ми. — Има ли познания по светите въпроси? Чела ли е нещо повече от Библията и катехизиса? Чете ли вашите книги?
— Кълна се в Бога, не — изрече прочувствено баща ми. Лъжеше безкрайно убедително. — Кълна ви се, милорд, възпитал съм я като добро, невежо момиче. Тя не знае нищо, кълна ви се. Нищо.
По-възрастният мъж поклати глава:
— Моля ви — обърна се той любезно към мен, а после към баща ми, — не се страхувайте от мен. Можете да ми се доверите. Това момиче е надарено със Зрението, нали?
— Не — каза дръзко баща ми, отричайки дарбата ми заради собствената ми безопасност. — Тя е само едно малоумно момиче, бремето на моя живот. Създава ми повече грижи, отколкото струва самата тя. Ако имах роднини, при които да я изпратя — щях да го сторя. Тя не заслужава вниманието ви…
— Успокойте се — мило каза младият мъж. — Не сме дошли да ви създаваме неприятности. Този благородник е Джон Дий, моят възпитател. Аз съм Робърт Дъдли. Не трябва да се боите от нас.
Щом чу имената им, баща ми стана още по-неспокоен, както с право можеше да се очаква. Красивият младеж беше син на най-великия човек в страната: лорд Джон Дъдли, протектор на самия крал на Англия. Ако библиотеката на баща ми им се понравеше, тогава можеше да започнем да доставяме книги на краля, който беше начетен и обичаше науките, и щяхме да натрупаме състояние. Но ако намереха книгите ни за противодържавни, богохулни или еретични, тогава можехме да бъдем хвърлени в тъмница или изпратени в ново изгнание, или на смърт.
— Много сте любезен, сър. Да донеса ли книгите си в двореца? Светлината тук е много слаба за четене, няма нужда да се задоволявате с малкия ми магазин…
По-възрастният мъж не ме пускаше. Още държеше брадичката ми и ме гледаше в лицето.
— Имам тълкувания на Библията — продължи бързо баща ми. — Някои много стари на латински и гръцки, а също и книги на други езици. Имам някои рисунки на римски храмове с обяснение на пропорциите им. Имам копие от някои математически таблици за числа, които ми бяха дадени, но, разбира се, не съм достатъчно учен, за да ги разбера. Имам някои рисунки по анатомия от гръцките…
Най-сетне мъжът на име Джон Дий ме пусна.
— Може ли да видя библиотеката ви?
Забелязах нежеланието на баща ми да позволи на този човек да оглежда лавиците и чекмеджетата, на които бе подредена сбирката му. Страхуваше се, че сега, при новото управление, някои от книгите може да са забранени като еретични. Знаех, че книгите с тайна мъдрост на гръцки и староеврейски бяха винаги скрити, зад плъзгащата се задна част на библиотеката. Но дори изложените, онези, които бяха на показ, можеха да ни въвлекат в беда в тези несигурни времена.
Читать дальше