Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

— Не е грях — каза Дъдли с успокоителен тон. — Тя не е грешница. Това момиче е споходено от свещена лудост. Тя видя ангел да върви по Флийт Стрийт. Можете ли да си представите? Бях там, тя наистина го видя.

По-младият мъж се обърна веднага към мен, с лице, грейнало от любопитство:

— Можеш да виждаш ангели?

Застанала все така на едно коляно, сведох поглед:

— Баща ми казва, че съм слабоумна — осмелих се да кажа. — Съжалявам, ваша светлост.

— Но наистина ли видя ангел на Флийт Стрийт?

Кимнах, със сведени очи. Не можех да отрека дарбата си.

— Да, сир. Съжалявам. Сгреших. Не исках да правя нищо нередно…

— Какво можеш да видиш за мен? — прекъсна ме той.

Вдигнах очи. Всеки можеше да види сянката на смъртта върху лицето му, във восъчната му кожа, в подпухналите му очи, в болезнено слабото му тяло, дори без доказателството на петното върху кърпичката му и треперенето на устните му. Опитах се да излъжа, но почувствах как думите излизат от устата против волята ми:

— Виждам да се отварят райските двери.

Робърт Дъдли отново направи онзи малък жест, сякаш искаше да докосне момчето, но ръката му се отпусна отстрани до тялото.

Младият крал не бе разгневен. Той се усмихна:

— Това дете казва истината, когато всички останали ме лъжат — каза той. — Всички вие, останалите, непрекъснато намирате нови начини да лъжете. Но това дете… — той се задъха и ми се усмихна.

— Ваше величество 3 3 В хартиеното копие в 80% от случаите обръщението към краля или кралицата беше „ваша светлост“. — Бел. Dave , дверите на рая са отворени още от раждането ви — каза успокояващо Дъдли, — когато майка ви се възнесе на небето. Момичето не казва нищо повече от това — той ме стрелна с гневен поглед. — Нали?

Младият крал посочи към мен:

— Остани в двора. Ще бъдещ мой шут.

— Трябва да се върна у дома при баща си, ваше величество — казах възможно най-тихо и смирено, без да обръщам внимание на гневния поглед на лорд Робърт. — Днес дойдох само да донеса на лорд Робърт книгите, които поръча.

— Ще бъдеш мой шут и ще носиш ливреята на моя дом — нареди младият крал. — Робърт, признателен съм ти, че ми я намери. Няма да го забравя.

Това беше отпращане. Робърт Дъдли се поклони, щракна с пръсти да ме повика, завъртя се на пета и излезе от стаята. Поколебах се, обзета от желание да откажа на краля, но не можех да направя нищо друго, освен да му се поклоня и да изтичам след Робърт Дъдли, докато той прекосяваше огромната зала за аудиенции, отблъсвайки небрежно двамата мъже, които се опитаха да го спрат и да попитат за здравето на краля.

— Не сега — каза той.

Тръгна надолу по дълъг коридор, към двойни врати, охранявани от още войници с пики, които разтвориха вратите, щом се приближихме. Дъдли мина през вратите, докато войниците му отдаваха чест, а аз го последвах тичешком, като някоя любима хрътка, подтичваща по петите на господаря си. Най-после стигнахме до други двойни врати, където войниците носеха ливреите на рода Дъдли, и влязохме.

— Татко — каза Дъдли и се отпусна на едно коляно.

До огнището в голямата вътрешна зала седеше мъж, загледан в пламъците. Той се обърна и направи с два пръста вял жест на благословия над главата на сина си. Аз също се отпуснах на едно коляно и останах така, дори когато почувствах как Робърт Дъдли се изправя до мен.

— Как е кралят тази сутрин?

— По-зле — каза Робърт с равен тон. — Кашляше лошо, изхвърли черна жлъчка, задъхва се. Едва ли ще изкара дълго, татко.

— А това ли е момичето?

— Това е дъщерята на книгопродавеца, твърди, че е на дванайсет, предполагам, че е по-голяма: облича се като момче, но със сигурност е момиче. Според Джон Дий е надарена със Зрението. Заведох я при краля, както наредихте, измолих да я вземе като шут. Тя му каза, че видяла портите на рая да се отварят за него. Хареса му. Тя ще бъде негов шут.

— Хубаво — каза херцогът. — А осведомихте ли я за задълженията й?

— Доведох я право тук.

— Стани, шуте.

Изправих се на крака и видях за първи път бащата на Робърт Дъдли, херцога на Нортъмбърланд, най-великият човек в кралството. Запечатах в съзнанието си чертите му: издължено костеливо лице, подобно на конска муцуна, тъмни очи, оплешивяваща глава, наполовина закрита от скъпа кадифена шапчица с голяма сребърна брошка, изобразяваща фамилния му герб: мечката и жезълът. Подрязани по испанската мода брада и мустаци около пълни устни. Погледнах го в очите и не видях… нищо. Това беше човек, чието лице умееше да крие мислите му: дори самите мисли на този човек се наговаряха да крият мислите му.