Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

И още: чифт ботуши, подходящи за ходене пеш.

Всичко — употребявано, но чисто, закърпено и доставено на шута на краля, Хана Грийн.

— Наистина ще изглеждам като смешник.

Онази нощ шепнешком разказах на баща ми за изминалия ден, докато той стоеше пред страничната порта в крепостната стена, а аз стоях облегната в рамката на вратата, наполовина вън и наполовина вътре.

— В двора вече има двама шутове — едно джудже на име Томазина и мъж на име Уил Сомърс. Той беше мил с мен и ми показа къде ще трябва да седя — до него. Той е остроумен човек, разсмиваше всички.

— А ти какво правиш?

— Засега още нищо. Не съм измислила какво да кажа.

Баща ми хвърли поглед наоколо. В тъмнината на градината избуха кукумявка, почти като сигнал.

— Можеш ли да измислиш нещо? Няма ли да искат от теб да измислиш нещо?

— Татко, не мога да се заставя да имам видения, не мога да командвам Зрението. То просто идва или не идва.

— Видя ли лорд Робърт?

— Той ми намигна.

Облегнах се на студения камък и загърнах раменете си с новата си топла наметка.

— А краля?

— Нямаше го дори на вечеря. Беше болен, изпратиха му храна в покоите. Поднесоха голяма вечеря, сякаш той беше на масата, но изпратиха в покоите му малко блюдо. Херцогът зае неговото място начело на масата, само дето не седна на трона.

— А херцогът държи ли те под око?

— Сякаш изобщо не ме забеляза.

— Забравил ли те е?

— О, на него не му се налага да гледа, за да знае кой къде се намира и какво прави. Едва ли ме е забравил. Той е човек, който не забравя нищо.

Херцогът беше решил, че по случай Сретение Господне трябва да се постави поетична драма, и представи решението си като заповед на краля, затова всички трябваше да носим специални костюми и да си научим репликите. Уил Сомърс, кралският шут, който беше дошъл в двора преди двайсет години, когато бил момче на същата възраст като мен, трябваше да представи изпълнението и да рецитира римувани стихове, кралските хористи щяха да пеят, а аз трябваше да изпълня поема, специално съчинена за случая. Костюмът ми щеше да представлява нова ливрея, специално ушита за мен в запазения за дворцовите шутове жълт цвят. Старата ливрея, която ми бяха дали, ми беше твърде тясна в гърдите. Бях онова чудато хермафродитно създание, каквото е момичето на прага на превръщането си в жена. Някой ден, на определена светлина, когато обърнех глава пред огледалото, зървах непозната красавица. В други дни бях съвсем обикновена и невзрачна.

Дворцовият отговорник за увеселенията ми връчи малка сабя и нареди двамата с Уил да се подготвим за схватка, която щеше да се вмести някъде в историята, разказвана от поетичната драма.

Срещнахме се за първото си упражнение в едно от преддверията на голямата зала. Бях тромава и изпълнена с неохота. Не исках да се уча да се бия със саби като момче, не исках да ставам прицел на шеги заради това, че съм била победена пред всички. Никой в двора освен Уил Сомърс не можеше да ме убеди да го направя, но той се отнасяше към урока ни така, сякаш беше нает да подобри познанията ми по гръцки. Държеше се, сякаш това беше умение, което непременно трябваше да усвоя, и той искаше да го усвоя добре.

Започна със стойката ми. Като отпусна ръце на раменете ми, той внимателно ги приглади, хвана брадичката ми и я повдигна.

— Дръж си главата високо изправена, като принцеса — каза той. — Виждала ли си някога лейди Мери да се прегърбва? Някога да си виждала лейди Елизабет да навежда глава? Не. Те пристъпват, сякаш са родени и възпитани като принцеси: изящно като две кози.

— Кози ли? — попитах, като се опитвах да вдигна глава, без да повдигам раменете.

Уил Сомърс се усмихна на затруднението ми да разбера шегата.

— В един миг горе, в следващия — долу — каза той. — В един миг — наследница, в следващия — копеле. Нагоре по планината, и после отново надолу. Принцесите и козите — те всички си приличат. Трябва да имаш стойка на принцеса, и да танцуваш като коза.

— Виждала съм лейди Елизабет — казах, без да ме питат.

— Така ли?

— Веднъж, когато бях малка. Баща ми ме доведе на посещение в Лондон и трябваше да предам няколко книги на адмирала лорд Сиймор.

Уил внимателно сложи ръка на рамото ми:

— Колкото по-малко кажеш, толкова по-малко вреда ще нанесеш — посъветва ме той тихо. После се плесна по челото и ми отправи веселата си усмивка. — Ама и аз съм един, да казвам на жена да си държи езика! Наистина съм глупак!

Урокът продължи. Той ми показа правилната стойка при фехтовка — с ръка на хълбока, за да запазя равновесие, — как да се плъзгам напред, без да отделям водещия си крак от пода, за да не се препъна или падна, как да се отдръпвам зад сабята и да я оставям да отстъпи към мен. После се заловихме с финтовете и ударите.