Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

— Даниел помоли да те види насаме — каза баща ми неловко, и се отдръпна леко назад, където не можеше да ни чува.

— Научих, че си била измолена за шут — каза Даниел. Погледнах го и видях как лицето му бавно почервенява, докато дори ушите му пламнаха. Той имаше лице на млад мъж, с кожа, мека и гладка като на момиче, наболи като пух мустаци, в същия цвят като копринено гладките му тъмни вежди над дълбоко разположените очи. На пръв поглед приличаше повече на португалец, отколкото на евреин, но очите с тежки клепачи биха го издали на всеки, който се загледа.

Плъзнах поглед надолу от лицето му и запечатах в съзнанието си слабо тяло с широки рамене, тесен кръст, дълги крака: красив млад мъж.

— Да — казах кратко. — Имам работа в двора.

— Когато станеш на шестнайсет, ще трябва да напуснеш двора и да се върнеш у дома — каза той.

Повдигнах вежди към този млад непознат.

— Кой заповядва това?

— Аз.

За миг се възцари ледено мълчание.

— Не смятам, че имаш някаква власт над мен.

— Когато стана твой съпруг…

— Тогава да.

— Аз съм твой годеник. Ти си ми обещана. Имам известни права.

Погледнах го намръщено.

— Приемам нареждания от краля, приемам нареждания от херцога на Нортъмбърланд, приемам нареждания от неговия син, лорд Робърт Дъдли; подчинявам се на баща си: със същия успех можеш да се включиш и ти. Изглежда, всеки мъж в Лондон си мисли, че може да ми заповядва.

Той преглътна леко, за да възпре неволния си смях, и изведнъж лицето му просветна, като на момче. Стисна леко рамото ми, сякаш бях негов другар сред група младежи. Открих, че отвръщам на усмивката му.

— О, горката девойка — каза той. — Горката обещана девойка.

Поклатих глава:

— Всъщност глупачка.

— Не искаш ли да се махнеш от всички тези властни мъже?

Свих рамене:

— За мен е по-добре да живея тук, отколкото да бъда бреме за баща си.

— Можеш да дойдеш у дома с мен.

— Тогава ще бъда бреме за теб.

— След като приключа чиракуването си и стана лекар, ще направя дом за нас.

— А кога ще бъде това? — запитах го с рязката жестокост на младо момиче. Отново проследих бавното мъчително надигане на руменината по лицето му.

— Преди да са изтекли две години — каза той сковано. — Вече ще бъда в състояние да издържам съпруга по времето, когато ти ще си готова за женитба.

— Ела да ме вземеш тогава — казах неприветливо. — Ела със заповедите си тогава, ако все още съм тук.

— Междувременно оставаме сгодени — настоя той.

Опитах се да разчета изражението му.

— Така, както и досега. Изглежда, че стариците са го уредили така, че ако не ние, поне те да са доволни. Нещо повече ли искаше?

— Искам да бъда наясно с положението си — каза той упорито. — Чаках теб и баща ти да пристигнете от Париж, а после от Амстердам. В продължение на месеци никой от нас не знаеше дали сте живи или мъртви. Когато най-сетне дойдохте в Англия, мислех, че ще се радваш… ще се радваш… да имаш дом. А после научавам, че ти и баща ти ще си устроите дом заедно, че няма да дойдеш да живееш при майка ми и мен, и че не си се отказала от момчешките си дрехи. После научавам, че работиш като негов син. След това чувам, че си напуснала сигурността на бащината си къща. А сега те намирам в двора.

Не Зрението ми помогна да издържа всичко това, а острата интуиция на момиче на прага на женствеността.

— Мислеше си, че ще се втурна при теб — казах раздразнено. — Мислеше си, че ще ме избавиш, че ще съм изплашено момиче, копнеещо да се вкопчи в някой мъж, готово да се хвърли към теб!

Внезапното потъмняване на руменината по лицето му и рязкото движение на главата му ми подсказаха, че съм попаднала в целта.

— Е, узнай тогава следното, млади бъдещ докторе: виждала съм гледки и съм пътувала до страни, които не можеш да си представиш. Била съм изплашена и съм се намирала в опасност, и никога дори за миг не съм помисляла, че ще се втурна за помощ към мъж.

— Поведението ти не е… — той не можеше да намери думи, задавен от възмущение, каквото може да изпитва само един млад мъж. — Поведението ти… не подобава на девойка.

— Благодаря на Бога за това.

— Ти не си… покорно момиче.

— Благодаря на майка си за това.

— Не си… — гневът започваше да го надвива. — Не би била първият ми избор!

Това ме накара да млъкна и ние се погледнахме донякъде стреснати. Доста далеч бяхме стигнали за толкова малко време.

— Друго момиче ли искаш? — попитах, леко смутена.

— Не искам друго момиче — каза той навъсено. — Но не искам момиче, което не ме иска.