Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

Бях чувала толкова много за нея, любимата дъщеря на краля, която бе отхвърлена по волята на Ан Болейн, блудницата. Принцесата, която бе унижена до дъно, скърбящото момиче, на което бе забранено да види умиращата си майка. Бях очаквала трагична фигура: тя бе понесла живот, който би сломил повечето жени: но това, което видях, бе набита, упорита, дребна жена, достатъчно съобразителна, за да се усмихва на придворните, които се кланяха доземи, защото изведнъж тя се оказваше наследницата с огромни изгледи за бъдещето.

Херцогът се отнасяше към нея, сякаш тя вече беше кралица. Помогнаха й да слезе от коня си и я отведоха вътре на пиршеството. Кралят беше в покоите си, кашляше и се разтърсваше от напъни за повръщане в малкото си легло: но въпреки това пиршеството се състоя и аз видях как лейди Мери оглежда грейналите лица, сякаш за да се убеди, че когато звездата на наследницата е във възход, един крал може да лежи болен и сам, и никой няма да помисли да възрази.

След вечерята имаше танци, но тя не стана от мястото си, макар да потропваше в такт и явно се наслаждаваше на музиката. Уил я разсмя няколко пъти, и тя му се усмихваше, сякаш той беше познато лице в един опасен свят. Тя го бе познавала, когато бе служил като шут при баща й и беше носил брат й на гърба си, а на нея бе пял безсмислени песнички и се бе кълнял, че са на испански. Когато оглеждаше сега в двора суровите лица на мъжете, които бяха станали свидетели как собственият й невръстен брат я подлага на обиди и унижения, сигурно за нея все пак беше малка утеха да знае, че поне Уил Сомърс винаги е непоколебимо добросърдечен.

Тя не пи много, и яде съвсем малко: не беше прочута с чревоугодничество като баща си. Подобно на останалите от двора, я оглеждах от глава до пети: тази жена, която можеше да е следващата ми господарка. Тя беше подкарала вече трийсет и седмата си година, но цветът на лицето й все още бе хубав като на момиче: имаше бледа кожа и бузи, които лесно се покриваха с руменина. Носеше шапчицата си, наклонена назад, за да разкрива квадратното й открито лице, и излагаше на показ косата си, тъмнокафява с лек оттенък на червения цвят, типичен за Тюдорите. Най-чаровното у нея беше усмивката й: тя изгряваше бавно, а очите й бяха топли. Но онова, което ме впечатли най-много у нея, беше прямото й излъчване. Тя изобщо не отговаряше на представата ми за принцеса — след като бях прекарала няколко седмици в двора, си мислех, че всички там се усмихват, но очите им гледат сурово и казват едно, а имат предвид тъкмо обратното. Но тази принцеса сякаш не изричаше нищо, което не мислеше наистина, сякаш копнееше да вярва, че другите също са честни и искаше да бъде пряма и искрена.

В покой дребното й лице беше мрачно, но чертите й изцяло се смекчаваха от усмивката: усмивката на най-обичаната принцеса, първото от децата на баща си, родена, когато той бил млад и още обожавал съпругата си. Тя имаше бързо стрелкащи се тъмни очи, испански очи, които бе наследила от майка си, и като нея умееше бързо да оценява всичко около себе си. Седеше с изправен гръб в стола си, тъмната яка на роклята обрамчваше раменете и врата й. Носеше на шията си голям украсен със скъпоценни камъни кръст, сякаш за да изложи на показ религията си в този отявлено протестантски двор, и аз си помислих, че трябва да е или много смела, или много безразсъдна, за да настоява на вярата си, когато служителите на брат й изгаряха на клада еретици за далеч по-дребни неща. Но после видях как потрепери ръката й, когато посегна за златния си бокал, и си представих, че подобно на много жени се беше научила да си придава вид на по-смела, отколкото може би се чувстваше.

Когато танците прекъснаха за миг, Робърт Дъдли се появи до нея и й зашепна нещо, а тя хвърли поглед към мен и той ми направи знак да изляза напред.

— Научих, че си от Испания, и си новият шут на брат ми — каза тя на английски.

Поклоних се ниско:

— Да, ваша светлост.

— Говори на испански — нареди ми лорд Робърт, и аз отново се поклоних и казах на испански на принцесата, че се радвам да бъда в двора.

Когато вдигнах очи, видях удоволствието, изписано на лицето й от това, че чува майчиния си език.

— От коя част на Испания? — попита тя нетърпеливо на английски.

— Кастилия, ваша светлост — излъгах веднага. Не исках да ме разпитват за нас и за разрушаването на дома на семейството ми в Арагон.

— А защо дойдохте в Англия?

Бях подготвена за този въпрос. С баща ми бяхме обсъдили опасностите, които криеше всеки отговор, и се бяхме спрели на най-безопасния: