Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

— Баща ми е много начетен и учен човек — казах. — Той искаше да отпечата книги от библиотеката си с ръкописи, и искаше да работи в Лондон, който е такъв важен център на познанието.

Усмивката й изведнъж помръкна, а лицето й стана по-сурово:

— Предполагам, че прави преписи на Библията за заблудени хора, които не я разбират ни най-малко — каза тя сърдито.

Погледът ми се плъзна към Робърт Дъдли, който беше купил една от библиите на баща ми, току-що преведена на английски.

— Само на латински — каза гладко той. — Много чист превод, лейди Мери, и с много малко грешки. Предполагам, че Хана може да ви донесе един, ако желаете.

— За баща ми ще бъде чест — казах.

Тя кимна:

— А ти си придворна гадателка на брат ми — каза тя. — Имаш ли някакви мъдри думи за мен?

Поклатих безпомощно глава:

— Иска ми се да можех да получавам видения, когато пожелая, ваша светлост. Мисля, че далеч не съм толкова мъдра като вас.

— Тя каза на моя възпитател Джон Дий, че вижда заедно с нас да върви ангел — вметна Робърт.

Лейди Мери ме погледна с повече уважение.

— Но после каза на баща ми, че не вижда ангели зад него.

Изведнъж лицето й се присви от смях:

— Не! Наистина ли? А какво каза баща ви? Съжаляваше ли, че няма ангел до себе си?

— Не мисля, че бе твърде изненадан — каза Робърт, също усмихнат. — Но тя е добро малко момиче, и мисля, че има истинска дарба. Беше голяма утеха на вашия брат в болестта му. Тя има дарба да вижда истината и да говори правдиво, а на него това му харесва.

— Дори това само по себе си е дар, какъвто рядко се намира в двора — каза лейди Мери. Тя ми кимна любезно и аз се дръпнах назад и музиката засвири отново. Не откъсвах поглед от Робърт Дъдли, докато той изведе една млада дама, а после друга да танцуват пред лейди Мери, и бях възнаградена, когато след няколко минути той хвърли поглед през рамо към мен и ми отправи тайна одобрителна усмивка.

Онази вечер лейди Мери не видя краля, но сред камериерките се мълвеше, че когато влязла в стаята му на следния ден, излязла отново, бяла като платно. Дотогава не знаела, че малкият й брат е толкова близо до смъртта.

След това нямаше причина да остава. Тя потегли, както и беше дошла, следвана от голяма свита, докато всички придворни й се кланяха възможно най-ниско, за да покажат новата си вярност: половината от тях се молеха мълчаливо, когато младият крал умре и тя се възкачи на престола, да бъде благословена с умението бързо да забравя и да си затвори очите за свещениците, които те бяха изгорили на кладата, и църквите, които бяха ограбили.

Наблюдавах тази шарада на унижението от един от прозорците на двореца, когато усетих леко докосване по ръкава. Обърнах се. До мен стоеше лорд Робърт, който бе свел глава към мен и ми се усмихваше.

— Милорд, мислех, че сте с баща си и се сбогувате с лейди Мери.

— Не, дойдох да те намеря.

— Мен?

— Да те попитам дали би ми направила една услуга?

Усетих как бузите ми се обливат в червенина.

— Каквото пожелаете… — заекнах.

Той се усмихна:

— Нещо съвсем дребно. Ще бъдеш ли така добра да ме придружиш до покоите на моя възпитател, за да видим дали можеш да му помогнеш в един от неговите експерименти?

Кимнах, лорд Робърт взе ръката ми и, като я вмъкна в сгъвката на лакътя си, ме поведе към личните покои на Нортъмбърланд. Големите врати се охраняваха от мъже в ливреята на рода Нортъмбърланд. Веднага щом видяха любимия син на херцога, те застанаха мирно и разтвориха със замах двойните врати. Голямата зала отвъд беше пуста, васалите и придворните от рода Нортъмбърланд бяха в градината на Уайтхол да засвидетелстват огромната си почит към заминаващата лейди Мери. Лорд Робърт ме поведе нагоре по величественото стълбище, през един коридор, до собствените си покои. Джон Дий седеше в библиотеката, от която се разкриваше изглед към вътрешна градина.

Той вдигна ръка, когато влязохме в стаята.

— А, Хана Верде.

Беше ми толкова странно да чуя истинското си име, произнесено изцяло, че за миг не реагирах, а след това се поклоних леко.

— Да, сър.

— Тя казва, че е готова да помогне. Но не съм й казал какво искате — каза лорд Робърт.

Мистър Дий се надигна от масата.

— Имам едно специално огледало — каза той. — Мисля, че е възможно човек, притежаващ онова особено Зрение, да види лъчи от светлина, които не са видими за обикновеното око, разбираш ли?

Не разбирах.

— Смятам, че точно както не можем да видим един звук или миризма, но долавяме съществуването им, е възможно планетите и ангелите да изпращат светлинни лъчи, които бихме могли да видим, ако имахме подходящото стъкло, в което да погледнем.