Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

— Заключителна молитва — каза мистър Дий, като ме задържа в стола ми, сграбчвайки ме здраво за раменете. Помоли се отново на латински делото да бъде благословено, виденията да се окажат истински, и никой ни на този свят, ни в някой друг да не пострада от нашите гадания.

— Амин — казах, по-пламенно сега, когато знаех, че това е опасно дело, може би дори предателско дело.

Почувствах как лорд Робърт се изправя да излезе от стаята, изтръгнах се от мистър Дий и затичах след него.

— Това ли искахте? — запитах.

— Значи каза това, което си мислеше, че искам да чуя?

— Не! Говорих така, както дойдоха в ума ми думите.

Помислих си, че това е вярно за внезапно появилата се дума „Джейн“.

Той ме погледна остро:

— Заклеваш ли се? Госпожице-момче, няма да бъдеш от полза нито на Джон Дий, нито на мен, ако подбираш думите си, за да ми угодиш. Единственият начин, по който можеш да ми угодиш, е като виждаш правдиво и казваш истината.

— Така е! Направих го! — Нетърпеливото ми желание да му угодя и страхът ми от огледалото, взети заедно, бяха твърде много за мен и аз леко изхълцах. — Направих го, милорд.

Изражението му не се смекчи.

— Кълнеш ли се?

— Да.

Той отпусна ръка на рамото ми. Главата ми пулсираше така силно, че копнеех да облегна буза върху хладния му ръкав, но си помислих, че не бива. Стоях напълно неподвижна като момче, каквото ме наричаше той, за да се изправя пред проницателния му поглед.

— Тогава си ми направила много добра услуга — каза той. — Точно това исках.

Мистър Дий излезе от вътрешната стая с грейнало лице.

— Тя притежава Зрението — каза той. — Наистина го притежава.

Лорд Робърт погледна възпитателя си:

— Това ще промени ли много работата ви?

По-възрастният мъж сви рамене:

— Кой знае? Всички сме чеда на тъмнината. Но тя притежава Зрението — той замълча, а после се обърна към мен. — Хана Верде, трябва да ти кажа нещо.

— Да, сър?

— Ти имаш Зрението, защото си чиста по сърце. Моля те, заради себе си и заради дарбата, която носиш, отказвай всякакви предложения за женитба, устоявай на всяко прелъстяване, пази себе си чиста.

Зад гърба ми лорд Робърт изсумтя развеселено. Почувствах как червенината бавно се надига от шията ми чак до ушите и слепоочията ми.

— Нямам плътски желания — казах с глас, по-нисък от шепот. Не смеех да погледна към лорд Робърт.

— Тогава ще виждаш истината — каза Джон Дий.

— Но не разбирам — възразих. — Коя е Джейн? Лейди Мери е тази, която ще бъде кралица, ако негово величество умре.

Лорд Робърт допря пръст до устните ми и аз изведнъж замлъкнах.

— Седни — каза той и ме натисна в един стол. Придърпа едно столче и седна до мен, с лице, близо до моето. — Госпожице-момче, днес ти видя две неща, заради които всички можем да бъдем обесени, ако се узнаят.

Сърцето ми заби бясно от страх.

— Милорд?

— Само като погледна в огледалото, ти постави всички ни в опасност.

Ръката ми се вдигна към бузата, сякаш за да изтрия петънце от сажди.

— Милорд?

— Не трябва да казваш и дума за това. Държавна измяна е да се изготвя хороскоп на някой крал, а държавната измяна се наказва със смърт. Днес ти изготви неговия хороскоп и предсказа деня на смъртта му. Искаш ли да ме видиш на ешафода?

— Не! Аз…

— Искаш ли самата ти да умреш?

— Не! — Дочух как гласът ми потрепери. — Милорд, страхувам се.

— Тогава никога не казвай и думица за това никому. Нито дори на баща си. Колкото до тази Джейн в огледалото…

Чаках.

— Просто забрави всичко, което си видяла, забрави, че изобщо съм искал от теб да погледнеш в огледалото. Забрави огледалото, забрави стаята.

Погледнах го сериозно:

— Няма да ми се налага да го правя отново?

— Никога няма да ти се налага да го правиш отново, освен ако не се съгласиш. Но сега трябва да го забравиш — той ми отправи нежната си прелъстителна усмивка. — Защото аз те моля за това — прошепна той. — Защото аз те моля за това като твой приятел. Поставил съм живота си в ръцете ти.

Бях объркана.

— Добре — казах.

Дворът се премести в двореца Гринич през февруари. Бе разгласено, че кралят е по-добре. Но той никога не пращаше да повикат мен, нито Уил Сомърс, не искаше музика, нито компания, нито пък идваше в голямата зала да се храни. Лекарите, които първоначално бяха непрекъснато на разположение, с развети мантии, чакаха във всяко ъгълче на двора, разговаряха помежду си и даваха предпазливи отговори на всички въпроси, сякаш започнаха да изчезват незабелязано, докато дните се влачеха бавно и не идваха вести за възстановяването му, и дори бодрите им предсказания, че пиявиците прочиствали кръвта на младия човек, а внимателно прилаганите дози отрова убивали болестта му, не звучаха твърде правдоподобно. Бащата на лорд Робърт, херцогът на Нортъмбърланд, беше почти като истински крал на мястото на Едуард. Седеше отдясно на празния трон по време на вечеря, заемаше стола начело на масата на съвета всяка седмица, но казваше на всички, че кралят е добре, че състоянието му непрекъснато се подобрява, че очаква с нетърпение по-хубавото време и подготвя пътуване това лято.