Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

Лицето ми остана безизразно. В библиотеката на баща ми в Испания имаше книги, които разказваха тайните на създаването на света, и имаше хора като онзи учен, който бе идвал да ги чете, и йезуитът, който искаше да узнае тайни отвъд онези на неговия орден.

— Алхимия ли? — попитах много тихо.

Той кимна:

— Създателят ни е дал свят, пълен със загадки — каза той. — Но аз вярвам, че някой ден те ще ни се разкрият. Сега разбираме малко, а църквата на папата, и църквата на краля, и законите на страната до един твърдят, че не бива да задаваме въпроси. Аз мисля, че той е създал този свят като огромна и бляскава механична градина, в която всичко действа по свои собствени закони, расте по свои собствени закони, и че един ден ние ще се научим да я разбираме. Алхимията — изкуството на промяната — е начинът, по който ще се научим да разбираме света, и когато знаем как се правят нещата, ще можем да ги правим сами, ще имаме познанието на Бог, нашата собствена субстанция ще бъде преобразена, ще бъдем ангели…

Той замлъкна насред изречението.

— Баща ти притежава ли много трудове по алхимия? Той ми показа само онези, посветени на религията. Той има ли текстове по алхимия на староеврейски? Ще ми ги прочетеш ли?

— Познавам само позволените книги — казах предпазливо. — Баща ми не държи забранени книги. — Дори този мил човек, който ми поверяваше собствените си тайни, не можеше да ме подмами да изрека истината. Бях възпитана да пазя пълна тайна, никога нямаше да изгубя навика на изпълненото със страх двуличие. — Мога да чета староеврейски, но не знам еврейските молитви. Баща ми и аз сме добри християни. И той не ми е показвал никакви книги по алхимия, не държи такива. Твърде млада съм да разбирам подобни книги. Не знам дали той би искал да ви чета на староеврейски, сър.

— Ще го помоля, и той със сигурност ще позволи — каза той спокойно. — Да четеш на староеврейски е Божи дар, умението да си служиш с езиците е признак на чисто сърце. Староеврейският е езикът на ангелите, това е най-близкият начин за общение с Бога, който ние, смъртните, можем да постигнем. Нима не знаеше това?

Поклатих глава.

— Но, разбира се — продължи той, грейнал от въодушевление. — Бог говорел на Адам и Ева в Райската градина преди грехопадението, и те станали първите хора на земята. Те трябва да са говорели староеврейски, трябва да са разбирали Бог на този език. Съществува език отвъд староеврейския, който е езикът, на който Бог говори с небесните същества, и именно този език се надявам да открия. А пътят към него трябва да минава през староеврейския, гръцкия и персийския — той замлъкна за миг. — Не знаеш да говориш или четеш персийски, нали? Или някой от арабските езици?

— Не — казах.

— Няма значение — отвърна той. — Всяка сутрин ще идваш и ще четеш с мен по един час, и ще постигнем голям напредък.

— Ако лорд Робърт ми позволи — поставих условие аз.

Мистър Дий ми се усмихна:

— Млада лейди, ти ще ми помогнеш да разбера не какво да е, а значението на всички неща. Съществува ключ към вселената, и ние едва сега започваме да го овладяваме. Съществуват правила, непроменими правила, които ръководят движението на планетите, приливите и отливите на морето и делата на човеците, и аз знам, напълно съм убеден, че всички тези неща са тясно свързани помежду си: морето, планетите, и историята на човека. С Божията милост и умението, което можем да овладеем, ние ще открием тези закони, а когато ги узнаем… — той направи пауза. — Ще знаем всичко.

През април ми позволиха да си отида у дома при баща си и аз му занесох надниците си за тримесечието. Отидох, облечена в старите си момчешки дрехи, които ми беше купил, когато най-напред дойдохме в Англия, и открих, че китките ми се подаваха от ръкавите, и не мога да напъхам порасналите си крака в обувките. Трябваше да изрежа петите и да вървя с подпетени обувки през града.

— Скоро ще трябва да те облекат в рокля — отбеляза баща ми. — Вече си почти жена. Какви са новините от двора?

— Никакви — казах. — Всички казват, че кралят укрепва със затоплянето на времето.

Не добавих, че всички лъжеха.

— Бог да го благослови и да го пази — каза набожно баща ми. Погледна ме, сякаш искаше да узнае още. — А лорд Робърт? Виждаш ли го?

Почувствах как се изчервявам.

— От време на време.

Можех да му кажа с точност до часа и минутата кога за последен път съм видяла лорд Робърт. Той не беше говорил с мен, навярно дори не ме беше видял. Беше възседнал коня си, готвейки се да отиде на лов със соколи за чапли по заливаните от прилива части на речния бряг. Носеше черен плащ и черна шапка, с тъмно перо, забодено на панделката с кехлибарена брошка. На китката му бе кацнал красив сокол с покрита с качулка глава, и той яздеше, протегнал едната си ръка, за да държи птицата стабилно, а с другата ръка удържаше подскачащия кон, който в нетърпението си риеше с копита земята. Приличаше на принц от книжка с приказки, смееше се. Наблюдавах го, както бих наблюдавала чайка, понесла се по вятъра, който духаше по течението на Темза: като същество, толкова прекрасно, че осветяваше деня ми. Наблюдавах го не като жена, която желае мъж: а като момиче, отдаващо благоговейна почит пред икона, пред нещо напълно недосегаемо, но все пак въплъщение на съвършенството.