Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

— О — казах безизразно.

Възпитателят замлъкна с усмивка.

— Няма значение. Не е нужно да ме разбираш. Само си мислех, че след като си видяла ангела Уриил онзи ден, може да видиш подобни лъчи в това огледало.

— Нямам нищо против да погледна, ако такова е желанието на лорд Робърт — осмелих се да кажа.

Той кимна:

— Подготвил съм го. Влез — тръгна пред мен и влезе в една вътрешна стая. Прозорецът бе защитен от плътна завеса, изцяло препречваща достъпа на студената зимна светлина. Пред него бе поставена квадратна маса, четирите й крака бяха поставени върху четири восъчни печата. Върху масата имаше необикновено огледало, много красиво, с рамка от ковано злато, с назъбен ръб. По амалгамата пробягваше златист проблясък. Приближих се до него и видях себе си, отразена в златисто. Изглеждах не като момчето-момиче, каквото бях, а като млада жена. За миг си помислих, че виждам да ме гледа майка ми, прекрасната й усмивка и движението, с което обръщаше глава.

— О! — възкликнах.

— Видя ли нещо? — попита Дий: долових вълнението в гласа му.

— Стори ми се, че видях майка ми — прошепнах.

Той спря за момент.

— Чуваш ли я? — попита, с треперещ глас.

Почаках за миг, като копнеех с цялото си сърце тя да дойде при мен. Но отсреща ме погледна само собственото ми лице, с разширени и потъмнели от неизплаканите сълзи очи.

— Тя не е тук — казах тъжно. — Бих дала всичко да чуя гласа й, но не мога. Просто ми се стори, че я видях за миг: но това в огледалото е собственото ми лице.

— Искам да затвориш очи — каза той — и да слушаш внимателно молитвата, която ще прочета. Когато кажеш „амин“, можеш да отвориш отново очи и да ми кажеш какво виждаш. Готова ли си?

Затворих очи и го чух как духна тихо няколкото свещи, осветяващи потъналата в сенки стая. Зад гърба си усещах лорд Робърт, седнал мълчаливо на дървен стол. Исках само да му угодя.

— Готова съм — прошепнах.

Беше дълга молитва на латински. Разбрах я въпреки английското произношение, с което мистър Дий изричаше латинските думи. Беше молитва за напътствие и молба към ангелите да дойдат и да закрилят делото, което щяхме да вършим. Прошепнах „амин“ и после отворих очи.

Всички свещи бяха угаснали. Огледалото бе като езеро от мрак, черно, отразено в чернота. Не виждах нищо.

— Покажи ни кога ще умре кралят — прошепна мистър Дий иззад гърба ми.

Гледах, в очакване нещо да се случи, с взиращи се в мрака очи.

Нищо.

— Денят на смъртта на краля — прошепна отново Дий.

Наистина не виждах нищо. Чаках. Не ме спохождаше никакво видение. И как би могло? Не бях някоя сибила на хълм в Гърция, не бях светица, пред която се разкриваха мистерии. Взирах се в тъмнината, докато очите ми станаха горещи и сухи, и знаех, че не съм блажен безумец, а чисто и просто глупачка, която гледаше към нищото, към отражение на нищото, докато най-великият ум в кралството очакваше моя отговор.

Трябваше да кажа нещо. Нямаше как да се върна назад и да им кажа, че Зрението ме спохожда толкова рядко и така непредсказуемо, че щяха да сторят по-добре, ако ме бяха оставили да се подпирам на стената в бащиния ми магазин. Те знаеха коя съм, бяха ми обещали убежище от опасността. Те ме бяха купили и сега очакваха някаква облага от сделката. Трябваше да кажа нещо.

— Юли — казах тихо: не по-лош отговор от всеки друг.

— Коя година? — подтикна ме мистър Дий: гласът му беше тих и мек като коприна.

Дори само здравият разум предполагаше, че младият крал не може да живее още много дълго.

— Тази година — казах неохотно.

— Денят?

— Шести — прошепнах в отговор, и чух дращенето на перото на лорд Робърт, докато записваше фалшивото ми пророчество.

— Назови името на следващия владетел на Англия — прошепна мистър Дий.

Канех се да отвърна: „Кралица Мери“, повтаряйки като ехо собствения му хипнотизиран тон.

— Джейн — казах простичко, изненадвайки самата себе си.

Обърнах се към лорд Робърт.

— Не знам защо казах това. Много съжалявам, милорд. Не знам…

Джон Дий бързо сграбчи челюстта ми и обърна главата ми обратно към огледалото.

— Не говори! — нареди той. — Просто ни кажи какво виждаш.

— Не виждам нищо — казах безпомощно. — Съжалявам, съжалявам, милорд. Съжалявам, не мога да видя нищо.

— Кралят, който идва след Джейн — подтикна ме той. — Погледни, Хана. Кажи ми какво виждаш. Джейн има ли син?

Исках да кажа „да“, но езикът отказваше да се помръдне в пресъхналата ми уста.

— Не мога да видя — казах смирено. — Наистина, не мога да видя.