Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

Не казвах нищо. Плащаха ми като на шут да изричам изненадващи и неуместни неща, но не ми хрумваше нищо по-неуместно и изненадващо от истината — че младият крал бе наполовина пленник на своя регент, че умираше, лишен от приятели и грижи, и че всички в този двор, всеки виден човек в тази страна, мислеше за короната, а не за момчето; и че беше проява на огромна жестокост спрямо едно момче, само малко по-голямо от мен и без майка или баща, които да се грижат за него, да бъде оставено да умре само. Оглеждах мъжете, които се уверяваха взаимно, че петнайсетгодишният младеж, който се раздираше от кашлица, скрит нейде в двореца, ще бъде в състояние да си вземе жена това лято, и си мислех, че наистина щях да съм глупачка, ако не виждах, че те са сбирщина от лъжци и измамници.

Докато младият крал повръщаше черна жлъчка в покоите си, мъжете отвън тихомълком си разпределяха пенсиите, възнагражденията от службите, рентите от манастирите, които бяха затворили за богомолците, а след това — ограбили от алчност, и никой не казваше и дума срещу това. Наистина щях да съм глупачка да казвам истината в този двор от лъжци: щях да изглеждам толкова нелепо, колкото и един ангел на Флийт Стрийт. Държах главата си наведена, седях близо до Уил Сомърс на вечеря, и си мълчах.

Имах ново задължение за вършене. Възпитателят на лорд Робърт, мистър Дий, ме потърси и ме попита дали ще се съглася да чета заедно с него. Очите му били уморени, каза той, а баща ми му бил изпратил някои ръкописи, които млади очи можели да разчитат по-лесно.

— Не ме бива много в четенето — казах предпазливо.

Той крачеше пред мен в една от слънчевите галерии с изглед към реката, но при думите ми се обърна и се усмихна.

— Ти си много предпазлива млада жена — каза той. — И това е благоразумно в тези несигурни времена. Но с мен и лорд Робърт си в безопасност. Предполагам, че можеш да четеш гладко на английски и латински, прав ли съм?

Кимнах.

— И на испански, разбира се, а може би и на френски?

Залазих мълчание. Беше очевидно, че говорех и четях на испански, като мой роден език, а той сигурно се досещаше, че съм понаучила малко френски по време на престоя ни в Париж.

Мистър Дий дойде малко по-близо и наведе глава, за да прошепне в ухото ми:

— Можеш ли да четеш гръцки? Имам нужда от някой, който да ми чете на гръцки.

Ако бях по-възрастна и по-разумна, щях да отрека познанията си. Но аз бях само на четиринайсет и се гордеех със способностите си. Майка ми сама ме бе научила да чета на гръцки и староеврейски, а баща ми ме наричаше своята малка учена, не по-лоша от което и да е момче.

— Да — казах. — Мога да чета на гръцки и староеврейски.

— Староеврейски? — възкликна той: интересът му се изостри. — За Бога, дете, какви текстове си виждала на староеврейски? Виждала ли си Тората?

Веднага разбрах, че не е бивало да казвам нищо. Ако отговорех утвърдително, ако кажех, че съм виждала законите на евреите и техните молитви, щях извън всяко съмнение да разкрия себе си и баща си като евреи, и при това — изповядващи вярата на евреи. Спомних си как майка ми казваше, че суетата ми ще ме вкара в беда. Винаги си мислех, че има предвид любовта ми към изисканите дрехи и панделките за коса. Сега, облечена като момче в дрехи на шут, бях се провинила в греха на суетата, бях се показала горда с познанията си и наказанието можеше да бъде изключително тежко.

— Мистър Дий… — прошепнах, ужасена.

Той ми се усмихна:

— Досетих се, че сте избягали от Испания, още щом те видях — каза той тихо. — Предположих, че сте покръстени евреи. Но не беше моя работа да го казвам. И не е в природата на лорд Робърт да преследва хора заради вярата на бащите им, особено вяра, от която са се отказали. Ходите на църква, нали? И съблюдавате празниците? Вярвате в Иисус Христос и Неговата милост?

— О, да, милорд. Несъмнено.

Безсмислено бе да подчертавам, че няма по-набожен християнин от евреин, който се опитва да остане незабелязан.

Мистър Дий направи пауза:

— Колкото до мен, аз се моля да дойде време, когато ще сме прекрачили отвъд подобни разделения, ще сме прекрачили отвъд тях до самата истина. Някои смятат, че не съществува нито Бог, нито Аллах, нито Елоим…

Когато той изрече святото име на единствения Бог, аз леко ахнах от изненада:

— Мистър Дий! Нима принадлежите към Избрания народ?

Той поклати глава:

— Вярвам, че има създател, велик създател на света, но не зная неговото име. Знам имената, които му дава човекът. Защо трябва да предпочитам едно име пред друго? Онова, което искам да познавам, е Неговата Свята Природа, онова, което искам, е помощта на неговите ангели, онова, което искам да правя, е да продължавам неговото дело, да правя злато от обикновен метал, да превръщам Вулгарното в Свято — той замълча на средата на изречението. — Разбираш ли това, което ти говоря?