Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

— Ако лейди Мери наследи престола и страната отново стане римокатолическа, тогава има някои книги, от които ще трябва да се отърва — каза разтревожено баща ми. — А ние сме познати като благочестиви книгопродавци лютерани.

Вдигнах ръка и потрих бузата си, сякаш бръснах сажди оттам. Той веднага докосна ръката ми:

— Не прави това, querida . Не се тревожи. Всички в страната ще трябва да се променят, не само ние. Всички ще бъдат в еднакво положение.

Хвърлих поглед към запалената в чест на Шабата свещ, която гореше под обърнатата с дъното нагоре кана: светлината й беше скрита, но пламъкът й гореше за нашия Бог.

— Но не и ние — казах простичко.

Джон Дий и аз четяхме заедно всяка сутрин като отдадени на работата си учени. Най-често той ми нареждаше да чета Библията на гръцки, а после — същия пасаж на латински, така че да може да сравни преводите. Той работеше върху най-старите части от Библията, като се опитваше да разбули тайните на истинското сътворение на света и да ги отдели от цветистата реч. Седеше, подпрял главата си с ръка, нахвърляйки бележки, докато аз четях, като понякога вдигаше ръка, за да ме помоли да спра, щом го осенеше някоя мисъл. За мен тази работа беше лесна, можех да чета, без да разбирам прочетеното, а когато не знаех как да произнеса някоя дума (а такива думи имаше много), просто я изричах по букви и мистър Дий я разпознаваше. Не можех да не го харесвам, той беше толкова мил и внимателен човек: хранех и нарастващо възхищение към огромните му умения. Той ми се струваше човек, притежаващ почти божествени познания. Когато беше сам, той четеше съчинения по математика, играеше игри с кодове и числа, съчиняваше неимоверно сложни акростихове и загадки. Обменяше теории и писма с най-великите мислители в християнския свят, като вечно успяваше да бъде само с крачка пред папските инквизитори, които забраняваха дори самите въпроси, които работата на всички тези учени загатваше.

Беше измислил собствена игра, която само той и лорд Робърт можеха да играят, наречена „Шах на много нива“, за която мистър Дий беше изобретил дъска на три нива, изработена от дебело, скосено изрязано стъкло, при която, освен да движат фигурите напред-назад по дъската, играчите можеха да се качват и да слизат. Играта беше толкова трудна, че той и лорд Робърт играеха една и съща партия по цели седмици. Друг път той се оттегляше във вътрешния си кабинет и през целия следобед или цялата сутрин цареше тишина. Аз знаех, че се взира в огледалото за гадаене и се опитва да види какво може да съществува в света отвъд нашия, в света на духовете, за който той знаеше, че трябва да съществува, но който зърваше само понякога.

Във вътрешната си стая той имаше малка каменна пейка, с малко огнище, издълбано в камъка. Палеше огън от дървени въглища и окачваше над него големи стъклени съдове, пълни с накиснати във вода билки. Чрез сложна мрежа от стъклени тръби прецеждаше течност от едната бутилка в другата, а после оставаше да се охлажда. Понякога той оставаше там с часове и единственото, което чувах, докато преписвах страница след страница с числа за него, беше тихото звънтене от допира на едната стъкленица в другата, докато наливаше течност в съд, или съскането на меха, когато разпалваше малкия огън.

Следобедите Уил Сомърс и аз се упражнявахме във фехтовка, като изоставяхме комичните трикове и се съсредоточавахме върху истинските двубои, докато той ми каза, че за шут си служа похвално добре с меча, и че ако някога попадна в беда, мога да се измъкна, сражавайки се. „Като горд идалго“, каза той.

Макар че се радвах да усвоя някакво полезно умение, смятахме, че уроците ще се окажат напразни, тъй като кралят продължаваше да боледува: докато през май ни заповядаха да се явим на големите сватбени тържества в Дърам Хаус на Странд. Херцогът искаше паметна сватба за семейството си, и Уил и аз щяхме да участваме в сложно замислени забавления по време на вечерята.

— Човек би си помислил, че е кралска сватба — каза ми дяволито Уил.

— Как така кралска? — попитах.

Той допря пръст към устните си.

— Майката на Джейн, Франсес Брандън, е племенница на крал Хенри, дъщеря на сестра му. Джейн и Катрин са братовчедки на краля.

— Да — казах. — И следователно…?

— А Джейн ще се омъжи за човек от рода Дъдли.

— Да — казах, без изобщо да следвам мисълта му.

— Кой има повече кралска кръв от семейство Дъдли? — запита настоятелно той.

— Сестрите на краля — посочих. — Майката на самата Джейн. А също и други.