Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

— Имате съпруга?

— Охо, нима не знаеше това, моя малка пророчице? Мислех, че знаеш всичко!

— Не знаех… — започнах аз.

— О, да, женен съм още откакто бях момче. И благодаря на Бога за това.

— Защото я харесвате толкова много? — заекнах, усетила странна болка и нещо като гадене под ребрата си.

— Защото ако не бях вече женен, аз щях да бъда онзи, който щеше да се ожени за Джейн Грей, и да танцувам по повеля на баща си.

— Съпругата ви никога ли не идва в двора?

— Почти никога. Предпочита да живее само в провинцията, Лондон не й се нрави, не можем да постигнем съгласие… и е по-лесно за ме… — той млъкна насред изречението и хвърли поглед към баща си, който възсядаше едър черен ловен кон и даваше на конярите си нареждания за останалите коне. Веднага разбрах, че за лорд Робърт е по-лесно да ходи ту тук, ту там по работи на баща си, ако не е придружаван от съпруга, чието лице би могло да ги издаде.

— Как се казва?

— Ейми — каза той небрежно. — Защо?

Нямах отговор. Сковано поклатих глава. Изпитвах много неприятно чувство в корема. За миг си помислих, че съм прихванала стомашното подуване на Гилфорд Дъдли. Изгаряше ме отвътре като жлъчка.

— Имате ли деца?

Ако беше казал, че има деца, ако беше казал, че има момиче, любима дъщеря, мисля, че щях да се превия на две и да повърна на калдъръма в краката му.

Но той поклати глава:

— Не — каза кратко. — Някой ден трябва да ми кажеш кога ще се сдобия със син и наследник. Можеш ли да направиш това?

Вдигнах поглед и се опитах да се усмихна въпреки паренето в гърлото си:

— Не мисля, че мога.

— Страхуваш ли се от огледалото?

Поклатих глава:

— Не се страхувам, ако и вие сте там.

Той ми се усмихна:

— Притежаваш цялата хитрост на жена, съчетано с уменията на един блажен безумец. Наблюдаваш ме внимателно, нали, госпожице-момче?

Поклатих глава:

— Не, сър.

— Не ти хареса мисълта, че съм женен.

— Само се изненадах.

Лорд Робърт постави облечената си в ръкавица ръка под брадичката ми и вдигна лицето ми към себе си, така че бях принудена да срещна тъмния му поглед.

— Не се дръж като жена, като лъжовна жена. Кажи ми истината. Измъчват ли те желанията на едно момиче, малка моя госпожице-момче?

Бях твърде млада, за да го скрия. Почувствах как сълзите избиват в очите ми и застанах неподвижно, оставяйки го да ме държи.

Той видя сълзите и разбра какво означават.

— Желание? И то към мен?

Продължавах да мълча, гледайки го като онемяла със замъглен поглед.

— Обещах на баща ти, че няма да допусна да те сполети никакво зло — каза той внимателно.

— То вече ме споходи — казах, изричайки неизбежната истина.

Той поклати глава, в тъмните му очи имаше топлота:

— О, това е нищо. Това е едва зародила се любов, просто увлечение. Грешката, която аз допуснах в младостта си, беше да се оженя именно по такава неубедителна причина. Но ти, ти ще преживееш това, а по-нататък ще се омъжиш за годеника си и ще имаш пълна къща тъмнооки деца.

Поклатих глава, но гърлото ми беше твърде свито, за да говоря.

— Не любовта е онова, което има значение, госпожице-момче, а какво избираш да правиш с нея. Ти какво ще избереш да правиш със своята?

— Мога да ви служа.

Той взе едната от студените ми ръце и я вдигна към устните си. Замаяна, почувствах как устните му докосват връхчетата на пръстите ми — докосване, по-интимно от всяка целувка по устните. Собствената ми уста омекна, устните ми се издадоха напред от копнеж, сякаш исках да ме целуне още там, във вътрешния двор, пред всички тях.

— Да — каза той нежно, без да вдига глава: шепнеше, допирайки с устни пръстите ми. — Можеш да ми служиш. Любящият слуга е голям дар за всеки. Ще бъдеш ли моя, госпожице-момче? От сърце и душа? И ще правиш ли всичко, което поискам от теб?

Мустаците му докоснаха леко ръката ми, меки като перата на гърдите на неговия ястреб.

— Да — казах, почти без да осъзнавам колко огромно е обещанието, което давам.

— Каквото и да поискам от теб?

— Да.

Изведнъж той се изправи, внезапно изпълнен с решителност.

— Добре. Тогава имам за теб нов пост, нова работа.

— Не в двора? — попитах.

— Не.

— Вие ме измолихте за краля — напомних му. — Аз съм негов шут.

За миг устата му се изкриви в гримаса на съжаление.

— Клетото момче няма да усети липсата ти — каза той. — Ще ти обясня всичко. Ела в Гринич утре, с останалите, и тогава ще ти кажа.

Той се засмя тихо, сякаш бъдещето беше приключение, което той искаше да започне веднага.