Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

Успяхме да подготвим танца си със саби навреме и той наистина изглеждаше много забавен. В края на поне две упражнения и двамата изпаднахме в пристъп на кикот, когато преценихме погрешно момента за нападение и си сблъскахме главите, или и двамата финтирахме едновременно, залитахме назад и се прекатурвахме. Но един ден отговорникът за дворцовите тържества подаде глава в стаята и каза:

— Няма да има нужда от вас. Кралят няма да организира поетична драма.

Обърнах се, все още с дървената сабя в ръка:

— Но ние сме съвсем готови!

— Болен е — каза мрачно отговорникът за тържествата.

— А лейди Мери все още ли се кани да дойде в двора? — попита Уил, като нахлузи късото си палто, за да се предпази от студения въздух, който нахлуваше със свистене през отворената врата.

— Твърди се, че да — каза церемониалмайсторът. — Този път ще получи по-хубави покои и по-добра храна, не мислиш ли, Уил?

Той затвори рязко вратата, преди Уил да успее да отговори, а аз се обърнах и попитах:

— Какво иска да каже?

Лицето на Уил беше мрачно:

— Иска да каже, че онези в двора, които клонят към престолонаследника и се отдръпват от краля, ще предприемат своя ход сега.

— Защото…?

— Защото мухите налитат на най-горещата купчина с тор. Цоп, цоп, бръм.

— Уил! Какво искаш да кажеш?

— Ах, дете. Лейди Мери е наследницата. Тя ще стане кралица, ако изгубим краля, Бог да го благослови, бедното момче.

— Но тя е ере…

— От католическата вяра — поправи ме гладко той.

— А крал Едуард…

— Сърцето му ще бъде разбито при мисълта да остави кралството на наследница от католическата вяра, но той не може да направи нищо по въпроса. Така нареди преди смъртта си крал Хенри. Бог да го благослови, сигурно би се преобърнал в погребалния си саван, ако можеше да види, че се е стигнало до това. Той мислеше, че крал Едуард ще порасне, че ще стане силен и весел мъж и ще има половин дузина малки принцове в детската стая. Това те кара да се замисляш, нали? Ще има ли някога спокойствие в Англия? Двама млади силни крале — бащата на Хенри, самият Хенри, всеки от тях — прекрасен като слънцето, пък и похотливи си бяха като врабчета, а не ни оставиха нищо, освен едно момче, слабо като момиче, и една стара мома, която да го наследи?

Той ме погледна и видях как потрива лицето си, сякаш за да бръсне с ръка събрала се около очите му влага.

— За теб това не значи нищо — каза той рязко. — Ти си пристигнала наскоро от Испания, проклето чернооко момиче. Но ако беше англичанка, сега щеше да си един разтревожен човек — ако беше мъж и то ако беше разумен мъж, вместо момиче, а при това и глупав шут.

Той отвори със замах вратата и закрачи с дългите си крака към голямата зала, като кимна на войниците, които му подвикнаха добродушно за поздрав.

— А какво ще стане с нас? — запитах аз със съскащ шепот, като подтичвах след него. — Ако младият крал умре и сестра му заеме престола?

Уил ми хвърли крива усмивка:

— Тогава ще бъдем шутове на кралица Мери — каза той простичко. — А ако успея да я накарам да се разсмее, това наистина ще бъде нещо ново.

Онази нощ баща ми дойде до страничната порта и доведе със себе си още някого — млад мъж, облечен в наметало от тъмна вълна, с коса, която се спускаше на тъмни букли почти до яката му, с тъмни очи и свенлива момчешка усмивка. Трябваше ми един миг да го разпозная: беше Даниел Карпентър, моят годеник. Виждах го едва за втори път, и се смутих, задето не успях да го позная веднага; а после изпитах огромен срам да бъда видяна от него в златистожълтата си ливрея на паж, цветът, отреден за блажения безумец. Загърнах се с наметката си, за да скрия панталоните си, и направих лек, несръчен поклон.

Той беше млад мъж, на двайсет години, обучаваше се да стане лекар като баща си, който беше починал миналата година. Родът му беше дошъл в Англия от Португалия преди осемдесет години като фамилията Д’Израели. Бяха сменили името си с най-английското, което бяха успели да намерят, криейки образованието и чуждестранния си произход зад име на работник 5 5 Carpenter (англ.) — дърводелец. — Бел.прев. . Остроумното хрумване да изберат занаята на най-прочутия от всички евреи — Иисус, беше типично за тях. Бях разговаряла с Даниел само веднъж, когато той и майка му ни приветстваха с добре дошли в Англия, поднасяйки ни хляб и малко вино, и не знаех почти нищо за него.

Той нямаше по-голям избор по отношение на женитбата си, отколкото аз, и не знаех дали мисълта за нея му е също толкова омразна, или дори повече. Бяха го избрали за мен, защото бяхме внуци на шести братовчеди, и с подходяща разлика във възрастта. Това беше всичко, което бе нужно, и беше по-добро, отколкото би могло да бъде. В Англия нямаше достатъчно братовчеди, чичовци и племенници, та човек да може да придиря за кого да се ожени. В Лондон имаше не повече от двайсет семейства от еврейски произход, и още около половината от този брой, пръснати из градовете на Англия. Тъй като бяхме длъжни да се женим помежду си, имахме много малък избор. Даниел можеше да е петдесетгодишен, полусляп, дори полумъртъв, и аз пак щях да се омъжа и да споделя легло с него до шестнайсетия си рожден ден. По-важно от всичко друго на света, по-важно от богатството или това, дали сме подходящи един за друг, или не, беше тайната ни обвързаност. Той знаеше, че майка ми е изгорена жива като еретичка, обвинена, че тайно практикува еврейски ритуали. Знаех, че под елегантния си английски панталон той е обрязан. Дали в сърцето си се беше обърнал към възкръсналия Иисус и вярваше в думите на проповедите, които се изнасяха в местната им църква всеки ден и по два пъти в неделите, беше нещо, което може би щях да открия за него по-късно, както с времето той трябваше да опознае мен. Онова, което знаехме със сигурност един за друг, беше, че нашата християнска вяра бе нова, а нашият народ бе древен, и че ние бяхме мразени в Европа вече от над триста години и че на евреите все още бе забранено да стъпват в повечето страни от християнския свят, включително и в тази, тази Англия, която щяхме да наречем свой дом.