Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

— Ваше величество, изпратих писмото до съпруга ви — казах тихо. — Дай Боже да го прочете и да се върне у дома при вас, и все пак да прекарате весела Коледа с него.

Кралица Мери дори не се усмихна на картината, която нарисувах.

— Няма да се върне — каза тя с безразличие. — А и аз бих предпочела да не го виждам как ме подминава и поема към Хатфийлд.

Тя се закашля и притисна парче плат към устата си. Прислужницата пристъпи напред, взе го от нея, поднесе й купата, а после я отдръпна.

— Имам друга задача за теб — каза кралицата, когато успя да проговори отново. — Искам да отидеш с Джейн Дормър в Хатфийлд.

Чаках.

— Поискай от Елизабет да се закълне в безсмъртната си душа, че ако наследи кралството, ще запази истинската вяра — каза тя: гласът й едва се долавяше, но думите й звучаха твърдо както винаги.

Поколебах се.

— Няма да се закълне — казах, познавайки Елизабет.

— Тогава няма да я посоча за своя наследница — каза тя решително. — Мери Стюарт във Франция ще предяви претенции към трона и французите ще я подкрепят. Елизабет има избор. Може да си проправи с борба път до трона, ако успее да намери достатъчно глупаци да я последват, а може и да се възкачи на него с моята благословия. Но трябва да се закълне да поддържа вярата. И трябва наистина да го мисли.

— Как ще разбера, че наистина го мисли? — попитах.

Тя беше твърде отпаднала, за да обърне глава към мен.

— Вгледай се в нея с дарбата си, Хана — каза тя. — Това е последния път, когато ще те помоля да прозреш в бъдещето заради мен. Вгледай се в нея с дарбата си и ми кажи какво е най-доброто за моята Англия.

Щях да възразя, но простото съжаление към нея ме накара да си замълча. Това беше жена, вкопчила се в живота, висящ на най-тънък косъм. Единствено желанието й да изпълни своя дълг към Бог, към Бога на майка си, и към страната на баща си, я поддържаше жива. Ако успееше да си осигури обещанието на Елизабет, можеше да умре със знанието, че е направила най-доброто по силите си, за да задържи Англия на сигурно място, в лоното на католицизма.

Поклоних се и излязох от стаята.

Джейн Дормър, самата тя все още възстановяваща се от треската си и изтощена от грижите за кралицата, пътуваше в носилка, а аз с Дани, яхнал коня по мъжки пред мен. Движехме се на север към Хатфийлд и отбелязвахме с неприязън многобройните хубави коне, чиито ездачи отиваха в същата посока — от боледуващата кралица към цъфтящата от здраве наследница.

Старият дворец беше окъпан в ярки светлини. Когато пристигнахме, имаше някакво празненство.

— Не мога да се храня заедно с нея — каза кратко Джейн. — Нека да помолим да ни приеме и после да си тръгнем.

— Разбира се, че можем да вечеряме — казах практично. — Сигурно умираш от глад: аз със сигурност съм гладна, а и Дани трябва да яде.

Тя беше пребледняла и трепереше от гняв.

— Няма да се храня с тази жена — изсъска тя. — Кой мислиш, че е там вътре? Половината благородници на Англия, ламтящи за място в двора, сега нейни най-скъпи приятели, същите онези, които й се присмиваха, презираха я и я заклеймяваха като копеле, когато нашата кралица беше в разцвета на силата си.

— Да — казах решително. — А сред тях е и мъжът, когото вие обичате, граф Фериа, испанският посланик, който навремето настояваше за смъртта й. Сега той носи любовни писма от самия съпруг на кралицата. Измяната не е нещо ново в Англия. Ако не желаете да се храните заедно с хора с лъжливи сърца, ще умрете от глад, Джейн.

Тя поклати глава:

— Ти нямаш усет кое е правилно и кое — грешно, Хана. Ти нямаш вяра.

— Не мисля, че вярата може да се преценява по това с какво се храниш — казах, мислейки си за бекона и мидите, които бях яла в противоречие със закона на моя народ. — Мисля, че вярата е в сърцето. Аз обичам кралицата и се възхищавам на принцесата, а колкото до останалите, тези измамни мъже и жени, те ще трябва сами да намерят път към своите истини. Ти иди и яж в кухнята, ако така ти харесва. Аз влизам вътре да вечерям.

Идваше ми да се изсмея на зашеметеното й изражение. Вдигнах Дани на хълбока си и, напрягайки се да поема тежестта му, влязох в трапезарията на Хатфийлд.

Елизабет вече разполагаше с атрибутите, полагащи се на кралица, сякаш беше актьор, който упражнява роля в пълен костюм. Седеше под златен балдахин, опънат над дървен стол, така гъсто покрит с дърворезба и толкова тежък, че почти можеше да мине за трон. От дясната си страна беше настанила испанския посланик, сякаш за да подчертае тази връзка; от лявата й страна беше настанен най-облагодетелстваният благородник в този двор, негова светлост милорд Робърт. До него беше най-приближеният човек на Великия инквизитор на Лондон, бичът на протестантството, доктор Джон Дий, от другата страна на испанския посланик беше братовчедът на принцесата, който веднъж я беше арестувал, но сега бе силно обичан от братовчедка си. Зад него беше един изпълнен със стаена амбиция мъж, убеден протестант: Уилям Сесил. Погледнах към масата на Елизабет и се усмихнах. Никой не би могъл да предположи какъв ход ще предприеме тази жена, хитра като котка, съдейки по хората, удостоени с места до нея. Тя беше настанила редом едни до други испанци и англичани, католически и протестантски съветници: кой можеше да разбере какво е наумила?