Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

Кралицата поклати глава и махна с ръка към вратата. Джейн направи реверанс и излезе, като остави кралицата и мен сами.

— Ти ли си, Хана? — попита тя, без да отваря очи.

— Да, ваше величество.

— Би ли се съгласила да напишеш едно писмо, което ще ти продиктувам, на испански? И да го изпратиш на краля, без да го показваш на никого?

— Да, ваше величество.

Взех хартия и перо от масата, придърпах едно столче и седнах до леглото й. Тя ми диктуваше на английски, а аз превеждах думите на испански, докато пишех. Изреченията бяха дълги и гладки: разбрах, че тя отдавна чакаше да му изпрати това писмо. През всичките нощи, когато беше плакала за него, тя беше съчинявала това писмо, за да го изпрати от смъртното си ложе, знаейки, че той ще е далече, наслаждавайки се на приятен живот в Ниските земи, ухажван от жени, обсипван с ласкателства от мъже, в очакване да се ожени за сестра й. Написа му писмо като онова, което нейната майка написала на баща й от смъртното си легло: писмо, изпълнено с любов и вярност към един мъж, който не й беше поднесъл нищо друго, освен сърдечни страдания.

Любими съпруже,

Тъй като сметна за угодно да стоиш далече от мен в болестта и скръбта ми, аз ти пиша тези думи, които ми се иска да можех да ти кажа, докато гледам обичното ти лице.

Не би могъл да имаш, и никога не ще имаш по-любяща съпруга. Видът ти изпълваше сърцето ми с радост всеки ден, в който бяхме заедно: съжалявам единствено, че прекарахме толкова много време разделени.

Струва ми се много трудно това, че трябва да се изправя пред смъртта така, както се изправях и пред живота: сама и без човека, когото обичам. Моля се никога да не познаеш самотата, която ме съпътстваше през всеки ден от живота ми. Ти все още имаш любящ родител, който да те съветва, имаш любяща съпруга, която не искаше нищо толкова силно, колкото това, да бъде до теб. Никой никога не ще те обича по-силно.

Не ми казват, но зная, че съм близо до смъртта. Това може да е последната ми възможност да се сбогувам с теб и да ти изпратя обичта си. Дано се срещнем на небето, макар че не можахме да бъдем заедно на земята.

Докато напиша това под нейна диктовка, по бузите ми вече се стичаха сълзи, но тя беше спокойна.

— Ще оздравеете, ваше величество — уверих я аз. — Джейн ми каза, че често страдате от есенно неразположение. Когато започнат първите мразове, ще бъдете по-добре и всички ще посрещнем Коледа заедно.

— Не — каза тя простичко. В тона й нямаше и следа от самосъжаление. Сякаш се беше уморила от света. — Не. Не и този път. Не вярвам.

Лорд Робърт пристигна в двора със съветниците на кралицата, за да настоява пред нея да подпише завещанието си и да посочи наследника си. Всички членове на съвета бяха посетили Хатфийлд предишния месец, всичките им съвети към кралица Мери се диктуваха от бъдещата кралица.

— Тя е твърде болна, за да приема когото и да било — каза рязко Джейн Дормър.

Двете с нея стояхме рамо до рамо на вратата за покоите на кралицата. Лорд Робърт ми намигна, но аз не се усмихнах в отговор.

— Това е неин дълг — каза внимателно лорд-канцлерът. — Тя трябва да изготви завещание.

— Тя го направи — каза рязко Джейн. — Преди да се оттегли в очакване да роди последния път.

Лорд-канцлерът поклати глава и придоби смутено изражение.

— Тя посочи детето си за наследник, а краля — за регент — каза той. — Но дете нямаше. Сега тя трябва да посочи принцеса Елизабет, без да определя регент.

Джейн се поколеба, но аз останах твърда.

— Твърде болна е — заявих. Беше вярно: кралицата кашляше и изхвърляше черна жлъчка, не беше в състояние да лежи, тъй като тя изпълваше устата й. Освен това не исках да я видят болна и прикована на легло, все още страдаща за съпруга си, от поражението, което Елизабет беше нанесла на надеждите й.

Лорд Робърт ми се усмихна, сякаш разбираше всичко това.

— Мистрес Карпентър — каза той. — Вие знаете. Тя е кралица. Не й се полагат спокойствието и усамотението на една обикновена жена. Тя знае това, ние знаем това. Тя има дълг към страната си и вие не бива да заставате на пътя й.

Поколебах се, и те забелязаха това.

— Отдръпнете се — каза херцогът, Джейн и аз се дръпнахме неохотно назад и ги пуснахме да влязат при кралицата.

Те не се забавиха дълго, а след като си отидоха, влязох да видя кралицата. Тя лежеше подпряна на възглавниците си, до нея имаше купа, в която да се стича черната жлъчка, която избликваше от устата й, щом се закашляше, кана със сок изстискани лимони и захар, за да прогонва горчивия вкус, и една прислужница. Но никой друг. Беше по-самотна от просякиня, която умираше, раздирана от кашлица, на прага на някой непознат.