Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

Джон Дий, който гледаше надолу из залата, улови усмивката ми и вдигна ръка за поздрав към мен. Лорд Робърт проследи посоката на погледа му, видя ме и ми направи знак да изляза напред. Промъкнах се през придворните и направих реверанс на принцесата, която ме стрелна с усмихнати очи, блеснали като черни кехлибари.

— О, това е момичето, което толкова се страхуваше да бъде жена, че първо стана шут, а после стана вдовица — каза тя язвително.

— Принцесо Елизабет — казах, като направих реверанс.

— С мен ли дойде да се срещнеш?

— Да, принцесо.

— Съобщение от кралицата ли ми носиш?

— Да, принцесо.

Вниманието на всички на масата леко се изостри.

— В добро здраве ли е нейно величество?

Испанският посланик, граф Фериа, се наведе напред.

— Вие със сигурност ще знаете това по-добре от мен — казах с язвителен тон, който не можах да потисна, виждайки го на масата до Елизабет. — След като тя пише съкровено само на един човек, след като обича само един мъж в целия свят, и той е вашият господар.

При тази моя грубост Елизабет и негова светлост си размениха прикрити усмивки. Графът извърна глава.

— Можеш да седнеш при придворните ми дами и да се срещнеш с мен насаме след вечеря — нареди принцесата. — Сама със сина си ли дойде?

Поклатих глава:

— Джейн Дормър дойде с мен, и ни придружиха двама благородници от домакинството на кралицата.

Графът се намеси отново:

— Мистрес Дормър е тук?

— Вечеря сама — казах дръзко, с безизразно лице. — Не искаше да се храни в тази компания.

Елизабет прехапа устна, за да прикрие нова усмивка, и ми махна да дойда на масата.

— Виждам, че ти не си толкова придирчива — подметна тя.

Срещнах погледа на блестящите й черни очи, без да трепна.

— Вечерята си е вечеря, принцесо. Ние и двете сме гладували в миналото.

Тя се засмя на тези думи и кимна да ми направят място.

— Станала е остроумен шут — обърна се към лорд Робърт. — Радвам се за това. Никога не съм вярвала много във видения и предсказания.

— Веднъж тя ми разкри красиво видение — каза той, с много нисък глас: очите му бяха приковани върху мен, но се усмихваше на нея.

— О?

— Каза ми, че ще бъда обожаван от кралица.

И двамата се засмяха с тихия смях на заговорничещи влюбени — и той отправи усмивка към долния край на залата, където седях аз. Срещнах погледа му с изражение, твърдо като кремък.

— Какво ти става? — запита ме Елизабет след вечеря. Стояхме в алкова в галерията на Хатфийлд. Придворните й бяха далече, звуците на лютня, които се носеха край нас, заглушаваха думите ни.

— Не харесвам граф Фериа — казах безцеремонно.

— Даде това да се разбере достатъчно ясно. Наистина ли мислиш, че ще ти позволя да влизаш на вечеря с мен и да обиждаш гостите ми? Вече свали шутовските дрехи, ще трябва да се държиш като дама.

Усмихнах се.

— Тъй като нося съобщение, което искате да чуете, мисля, че ще го изслушате, преди да наредите да ме изхвърлят през портите, независимо дали съм шут или дама.

Тя се засмя на дързостта ми.

— Освен това се съмнявам, че и вие го харесвате — казах дръзко. — Отначало той беше ваш враг, сега е ваш приятел. Предполагам, че сега около вас има много такива като него.

— Такива са повечето от тези придворни. Ти също.

Поклатих глава:

— Винаги съм се възхищавала и на двете ви.

— Обичаш нея повече, отколкото обичаш мен — настоя тя ревниво.

Изсмях се високо на детинското й поведение, и лорд Робърт, застанал наблизо, се обърна да ме погледне с усмивка.

— Но, принцесо, тя ме обича, а вие никога не сте правили нищо друго, освен да ме оскърбявате и да ме обвинявате, че съм нейна шпионка.

Елизабет също се засмя.

— Да. Но не забравям, че ти дойде да ми служиш в Тауър. Не забравям и че ме дари с истинско видение. Когато усети мириса на дима от кладите, разбрах, че трябва да стана кралица и да донеса мир на тази страна.

— Е, амин за това — казах.

— И какво е съобщението ти? — попита тя по-сериозно.

— Може ли да говорим в личния ви кабинет? И може ли да доведа при вас Джейн Дормър?

— Заедно с лорд Робърт — постави условие тя. — И Джон Дий.

Сведох глава и я последвах, когато тръгна надолу по галерията към покоите си. Придворните се кланяха, докато минаваше край тях, сякаш вече беше кралица. Усмихнах се, припомнила си един ден, когато беше куцала с обувката си в ръка и никой не й беше предложил ръка. Сега бяха готови да разстелят плащовете си в калта, за да опазят краката й сухи.