Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

— Хана.

Обърнах се.

— Знам, че си както нейна, така и моя вярна приятелка — каза тя тихо. — Направи това последно нещо в служба на господарката си и приеми думите ми като истина, и й позволи да отиде при Бог донякъде успокоена. Дай й мир, и дай мир на страната ни.

Поклоних й се и излязох.

Мислех, че ще си тръгнем от Хатфийлд без друго сбогуване, но когато отидох да взема коня си в заскрежената студена утрин, докато слънцето гореше в червено като разжарен въглен на белия хоризонт, там стоеше лорд Робърт, красив и усмихнат, загърнат в тъмночервен кадифен плащ, а до него беше Джон Дий.

— Синът ти достатъчно топло ли е облечен за пътуването? — попита ме той. — Много е студено и вятърът е пронизващ.

Посочих зад гърба си. Дани вървеше с усилие под тежестта на много дебело вълнено палто, понесъл един шал, който бях настояла да вземе. Надзърна към мен изпод тежка вълнена шапка.

— Горкото момче е почти удавено в дрехи — казах. — По-скоро ще се изпоти, отколкото да измръзне.

Робърт кимна.

— Мъжете ще бъдат освободени от Кале след около седмица — каза той. — Ще ги вземат с кораб, който ще ги докара в Грейвзенд.

Почувствах как сърцето ми заби малко по-бързо.

— Изчервяваш се като момиче — каза лорд Робърт малко насмешливо.

— Мислите ли, че ще е получил писмото ми, което изпратих, когато най-напред се прибрах у дома? — попитах.

Лорд Робърт сви рамене.

— Възможно е. Но съвсем скоро ще можеш да му кажеш всичко и сама.

Приближих се малко по-плътно до него.

— Виждате ли, ако не го е получил, няма да знае, че съм се измъкнала от Кале. Може да помисли, че съм мъртва. Може да не дойде в Англия, може да отиде в Италия или някъде другаде.

— Само заради нищожната вероятност да си мъртва? — попита критично лорд Робърт. — Без никой да му го спомене? Без доказателство? А синът му?

— Какви доказателства в суматохата след битката? — попитах объркано.

— Все някой щеше да те потърси — каза той. — Ако беше загинала, щяха да намерят тялото ти.

Размърдах се неловко. Даниел дойде при мен и протегна ръце.

— Дан’ил горе! — нареди той.

— Чакай малко — казах разсеяно. Обърнах се отново към лорд Робърт. — Виждате ли, ако някой му е казал, че съм заминала с вас…

— Тогава ще знае, че си жива, и къде да те намери — каза той логично. После спря и се плесна по челото. — Госпожице-момче, правила си ме на глупак през цялото време. Отчуждила си се от него, нали? И се страхуваш да не си помисли, че си избягала с мен? И няма да дойде за теб, защото те е отхвърлил? А пък сега ти не искаш мен, а искаш него, но имаш само неговия син… — Той млъкна насред изречението, осенен от внезапно съмнение. — Той наистина е син на съпруга ти, нали?

— Да — казах упорито.

— Твой ли е? — попита той: някакво чувство го предупреждаваше, че някъде наблизо се крие лъжа.

— Да — казах без колебание.

Лорд Робърт се изсмя високо.

— Бога ми, момиче, наистина си глупачка. Не си го обичала, докато не си го загубила.

— Да — признах през стиснати зъби.

— Е, повече жена, отколкото глупачка — каза той честно. — Бих казал, че жените обичат мъжете най-много, когато са ги изгубили или не могат да ги имат. Е, толкова по-жалко, малък мой шуте. Най-добре да се качиш на някой кораб и да отплаваш при своя Даниел колкото можеш по-скоро. Иначе той ще излезе от тъмницата и ще бъде свободен като отлитаща птица, и ти никога няма да го намериш.

— Мога ли да се кача на кораб до Кале? — попитах безизразно.

Той се замисли за миг.

— Не много лесно: но можеш да заминеш с кораба, който ще отведе моите войници у дома. Ще ти напиша бележка.

Той щракна с пръсти да повика един коняр и го изпрати да изтича и да доведе писар с перо и хартия. Когато момчето дойде, той му продиктува три реда, които щяха да позволят на мен и сина ми да се качим свободно на кораба.

Направих му нисък реверанс в знак на искрена признателност.

— Благодаря ви, милорд — казах. — Наистина съм ви дълбоко благодарна.

Той се усмихна с пленителната си усмивка.

— Удоволствието е мое, мой скъпи малки шуте. Но корабът ще отплава след по-малко от седмица. Ще можеш ли да оставиш кралицата?

— Тя отпада бързо — казах бавно. — Именно затова толкова исках да тръгна веднага. Държи се, за да чуе отговора на Елизабет.

— Е, благодаря ти за това сведение, което ми отказа по-рано — каза той.

Прехапах устна, когато осъзнах, че да му кажа, означаваше да кажа на Елизабет, и на онези, които участваха в подготовката на плановете й, кога трябва да е готова да свика армията си, за да предяви претенциите си за трона.