Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

Свих рамене. Можех да мисля единствено за Даниел, чакащ някъде зад стените на крепостта да бъде освободен.

— Не можем.

— Кажи му, че сме съгласни; но му кажи и че не съм доволен — каза кисело капитанът.

— Капитан Гатинг е съгласен — казах без замисляне на френски.

— Моля, влезте вътре.

Командирът ни преведе по подвижния мост и влязохме във вътрешния двор. Друга дебела стена между укрепленията с вход, затворен с подвижна вертикална решетка, водеше към централния вътрешен двор, където бяха събрани около двеста мъже: войниците — в една група, цивилните граждани — в друга. Обходих с поглед редиците, търсейки Даниел, но не го видях.

— Господин комендант, търся съпруга си, Даниел Карпентър, цивилен гражданин — казах. — Не го виждам, и се страхувам, че може да не го забележа в тълпата.

— Даниел Карпентър ли? — попита той. Обърна се и рязко даде някаква заповед на мъжа, който охраняваше цивилните граждани.

— Даниел Карпентър! — кресна мъжът.

В средата на една от редиците един мъж излезе напред.

— Кой пита за него? — каза Даниел, моят съпруг.

Затворих очи за миг, тъй като светът сякаш се раздвижи около мен.

— Аз съм Даниел Карпентър — повтори Даниел без най-леко потрепване в гласа, като пристъпи напред досами свободата, посрещайки новата опасност, която може би го заплашваше, каквато и да бе тя, без миг колебание.

Командирът му направи знак да излезе напред и да отстъпи встрани, за да мога да го видя. Даниел ме видя за първи път и аз видях как пребледня силно. Изглеждаше по-възрастен, малко уморен, беше по-слаб, но това беше просто зимна бледност и зимна слабост. Беше си същият. Беше обичният ми Даниел с тъмната чуплива коса и тъмните очи и създадената за целувки уста и онази особена усмивка, която беше само за мен: с нея той озаряваше само мен, тя беше едновременно страстна, упорита и развеселена.

— Даниел — прошепнах. — Моят Даниел!

— О, Хана — каза той тихо. — Ти.

Зад нас цивилните граждани се подписваха и потегляха към свободата. Не чувах даваните на висок глас заповеди, нито тропота на краката им. Всичко, което виждах, всичко, за което си давах сметка, беше Даниел.

— Избягах — казах. — Съжалявам. Страхувах се и не знаех какво да правя. Лорд Робърт ми даде писмо за безопасно пътуване до Англия и аз се върнах при кралица Мери. Писах ти веднага. Нямаше да замина без теб, ако бях имала време да помисля.

Той пристъпи напред и взе нежно ръката ми.

— Сънувах те отново и отново — каза тихо. — Мислех, че си ме напуснала заради лорд Робърт, щом ти се е удала възможност.

— Не! Никога. Изведнъж осъзнах, че искам да бъда с теб. Опитвах се да ти изпратя писмо. Опитвах се да се свържа с теб. Кълна се, Даниел. Не съм мислила за нищо и за никой друг, освен за теб, от мига, в който заминах.

— За да бъдеш моя съпруга ли се върна? — попита той простичко.

Кимнах. Осъзнах, че в този изключително важен момент напълно бях изгубила дар слово. Не можех да говоря, не можех да изтъкна доводи, за да се защитя, не можех да го убедя на нито един от многото езици, които знаех. Не можех дори да шепна. Просто кимнах енергично, а Дани, завързан на хълбока ми, обвил ръце около врата ми, се изкикоти и също кимна, като ми подражаваше.

Бях се надявала, че Даниел ще бъде обзет от радост и ще ме грабне в прегръдките си, но той беше мрачен.

— Ще те приема обратно — каза сериозно. — И няма да те разпитвам, и няма да говорим повече за времето, в което бяхме разделени. Никога няма да те укоря дори с една дума, кълна се в това: и ще отгледам това момче като свой син.

За миг не разбрах какво искаше да каже, а после ахнах.

— Даниел, той е твой син! Това е синът ти от твоята държанка. Това е нейният син. Бягахме от френската конница и тя падна, пронизана от копие; даде ми го, докато падаше. Съжалявам, Даниел. Тя умря веднага. А това е твоето момче, отгледах го като свой син. Сега той е моето момче. Той е и мой син.

— Той е мой? — попита Даниел удивено. Погледна детето за първи път и видя, както всеки трябваше да види, тъмните очи, които бяха негови, и дръзката малка усмивка.

— Той е и мой — казах ревниво. — Той знае, че е моето момче.

Даниел издаде тих звук — нещо средно между смях и ридание, и протегна ръце. Дани също протегна ръце и отиде доверчиво при него, обгърна шията му с пълничките си ръчички, погледна го в лицето и се облегна назад, за да може да го разгледа внимателно. После тупна с юмруче по гърдите си и каза, вместо представяне: