Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

Помислих си за годините, в които неотклонно ме беше чакал и бе наблюдавал как започвам да го обичам, и как ме беше оставял да си отивам и да се връщам при него.

— Да — казах кратко.

Лорд Робърт скочи на седлото.

— Ако видиш Джон Дий, ще му кажеш ли, че принцеса Елизабет иска онази негова карта? — каза той.

— За какво й е някаква карта? — попитах, незабавно обзета от подозрения.

Лорд Робърт ми намигна. Наведе се от коня си и заговори с много нисък глас:

— Ако кралицата умре, без да посочи Елизабет за своя наследница, може да се наложи да водим битка.

Конят му се размърда и аз отстъпих бързо назад.

— О, не — казах. — Не отново.

— Не битка с хората на Англия — увери ме той. — Те искат протестантската принцеса. А с испанския крал. Мислиш ли, че той ще остави такава плячка да му се изплъзне, ако мисли, че може да дойде и да предяви претенциите си към нея?

— Отново се въоръжавате и кроите заговори за започване на война? — попитах, ужасявайки се от отговора.

— Защо иначе ще си искам обратно войниците? — запита той. — Благодаря ти, че ми помогна с това, Хана.

Задавих се от ужас.

— Милорд!

Той потупа коня по шията и хвана по-здраво юздата.

— Тази мрежа се плете постоянно — каза той простичко. — И ти винаги си в нея, Хана. Не можеш да живееш с една кралица и да не бъдеш заплетена в дузина интриги. Живееш в змийска яма и ще ти кажа искрено — не притежаваш дарба за това. Сега върви при нея. Научих, че е по-зле.

— Съвсем не — казах упорито. — Можете да съобщите на принцесата, че кралицата се е съвзела и днес е по-добре.

Лорд Робърт кимна: изобщо не ми повярва.

— Е, както и да е, Бог да я благослови — каза той дружелюбно. — Защото, независимо дали ще оживее или ще умре, тя изгуби Кале, изгуби бебетата си, изгуби съпруга си, изгуби и трона си — изгуби всичко.

Лорд Робърт отсъства в продължение на повече от седмица и затова не можех да получа вести за освобождаването на английските пленници. Отидох до старата ни печатница и забодох бележка на вратата. Времената бяха толкова лоши, а наемите в Лондон — толкова високи, че все още никой не беше наел печатницата, и много от книгите на баща ми още бяха натрупани на купчини, недокоснати, в мазето. Помислих си, че ако Даниел не се върнеше при мен, и ако кралицата не се възстановеше, това място можеше отново да стане мое убежище. Можех отново да се заема с продажба на книги и да се надявам на по-добри времена.

Отидох до старата къща на Даниел, която се намираше в Нюгейт, точно отвъд „Сейнт Пол“. Съседите там не бяха чували за семейство Карпентър: бяха новодошли в града. Бяха дошли с надеждата да намерят работа, след като били принудени да продадат фермата си в Съсекс. Погледнах студените им изпити лица и им пожелах всичко добро. Те обещаха, ако Даниел дойде, да му кажат, че съпругата му го е търсила и че го очаква в кралския двор.

— Какво красиво момче — каза жената, като сведе поглед към Дани, който ме държеше за ръката и стоеше до мен. — Как се казваш?

— Дан’ил — каза той, като се потупа с юмруче по гърдите.

Тя ми се усмихна:

— Дете с бърз ум — каза тя. — Баща му няма да го познае.

— Надявам се, че ще го познае — казах малко задъхано. Ако не беше получил писмото ми, Даниел дори нямаше да знае, че съм взела сина му и той е в безопасност при мен. Ако дойдеше при мен след освобождаването си, целият ни живот като семейство можеше да започне отново. — Наистина се надявам, че ще го познае — повторих.

Когато се върнах в двора, в покоите на кралицата цареше суматоха. Беше припаднала, докато се обличала за вечеря, и я бяха сложили да си легне. Лекарите бяха повикани и й пускаха кръв. Тихо подадох Дани на Уил Сомърс, който беше в личния кабинет на кралицата, и влязох през охраняваните от пазачи врати в спалнята на кралицата.

Джейн Дормър, бяла като платно и самата тя видимо болна, стоеше при горния край на леглото и държеше ръката на кралицата, докато лекарите отскубваха тлъсти черни пиявици от краката й и ги пускаха отново в стъкленицата им. По слабите крака на кралицата имаше синини там, където жестоките уста на пиявиците се бяха впивали в нея, камериерката издърпваше чаршафа надолу. Кралицата беше затворила очи от срам, че е така разголена и изложена на показ, беше извърнала глава от разтревожените лица на лекарите си. Докторите се поклониха и излязоха от стаята.

— Лягай си, Джейн — каза немощно кралицата. — Болна си не по-малко от мен.

— Не и докато не се погрижа ваше величество да хапне малко супа.