Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

Мъжът затвори очи и каза.

— Амен. — А после ги отвори отново. — Какво искаш от мен, Хана д’Израели?

— Синът ми не говори — казах.

— Ням ли е?

— Видя дойката си да умира в Кале. От този ден насам не е говорил.

Той кимна и взе Даниел на коляното си. Много внимателно докосна лицето му, ушите, очите. Спомних си как съпругът ми усвояваше умението да се грижи за децата на други хора, и се запитах дали някога щеше отново да види собствения си син, и дали можех да науча това дете да казва името на баща си.

— Не виждам физическа причина той да не говори — каза лекарят.

Кимнах.

— Може да се смее, и да издава звуци. Но не казва думи.

— Искате ли да го обрежа? — попита той много тихо. — Това ще го бележи за цял живот. Тогава ще могат да го разпознаят като евреин. Той ще познае себе си като евреин.

— Сега пазя вярата в сърцето си — казах с глас, малко по-силен от шепот. — Когато бях млада, не мислех за нищо, не знаех нищо. Само тъгувах за майка си. Сега, когато съм по-възрастна и имам собствено дете, знам, че съществува нещо повече от връзката между една майка и нейното дете. Съществува Народът и нашата вяра. Нашето малко семейство живее в пределите на нашия род. И това продължава. Независимо дали баща му е жив или мъртъв, независимо дали аз съм жива или мъртва, Народът продължава да съществува. Макар да изгубих баща си и майка си, а сега и съпруга си, аз почитам Народа, знам, че има Бог, знам, че Неговото име е Елоим. Все още знам, че има вяра. И Даниел е част от това. Не мога да му го откажа. Не е редно.

Той кимна.

— Дайте ми го за миг.

Той отнесе Даниел в една вътрешна стая. Видях как тъмните очи на сина ми поглеждат малко неспокойно над рамото на непознатия, и се опитах да му се усмихна окуражаващо, докато го отнасяха. Отидох до прозореца и се хванах за резето му. Стиснах го толкова силно, че остави отпечатъци по пръстите ми, и си дадох сметка за това едва когато пръстите ми се сгърчиха силно. Чух лек писък откъм вътрешната стая и разбрах, че е свършено, и че Даниел вече беше син на баща си във всяко отношение.

Равинът изнесе сина ми при мен и ми го подаде.

— Мисля, че ще проговори — беше всичко, което каза.

— Благодаря ви — отвърнах.

Той ме придружи до входната врата. Нямаше нужда да ме предупреждава да внимавам, нито бе нужно да му обещавам, че ще бъда дискретна. И двамата знаехме, че от другата страна на вратата се намираше една страна, в която бяхме презирани и мразени заради расата и вярата си, макар че нашата раса беше най-изгубеният и разпръснат народ на света, а вярата ни бе почти забравена: не беше останало нищо, освен няколко полузабравени молитви и няколко усърдно пазени ритуала.

— Шалом — каза той тихо. — Вървете в мир.

— Шалом — отвърнах.

В кралския двор в Уайтхол нямаше радост, а градът, който някога се бе отправил в поход, за да защити Мери, сега я мразеше. Облакът дим от кладите в Смитфийлд тровеше въздуха по протежение на половин миля във всички посоки: всъщност той тровеше въздуха из цяла Англия.

Тя не отстъпваше. Тя знаеше с абсолютна сигурност, че мъжете и жените, които отказваха да приемат светите тайнства на църквата, бяха обречени да горят в ада. Изтезанията на земята не бяха нищо в сравнение с мъките, които щяха да търпят след това. И затова всичко, което можеше да убеди семействата им, приятелите им, размирните тълпи, които се събираха в Смитфийлд, подвикваха обиди към палачите и ругаеха свещениците, си струваше да бъде направено. Имаше души, които трябваше да бъдат спасени въпреки упорството си, и Мери щеше да бъде добра майка на своя народ. Тя щеше да ги спаси въпреки тях самите. Нямаше да слуша онези, които я умоляваха да прощава, вместо да наказва. Отказваше да слуша дори епископ Бонър, който казваше, че се страхува за безопасността в града, и искаше да гори еретиците рано сутрин, преди да се съберат много хора. Казваше, че каквато и да е опасността за нея и за нейната власт, Божията воля трябва да бъде изпълнена и тя ще се погрижи за това. Тези хора трябваше да бъдат изгаряни, а другите трябваше да видят това. Казваше, че болката е жребият на мъжа и жената, и питаше кой би дръзнал да се обърне към нея и да поиска от нея да позволи на народа си да избегне болката, която бе отплата на греха?

През септември се преместихме в Хамптън Корт с надеждата, че свежият въздух ще прочисти дишането на кралицата, което беше хрипливо и мъчително. Лекарите й предложиха да пие смес от масла и други лековити напитки, но изглежда нищо не помагаше. Тя изпитваше неохота да се вижда с тях, и често отказваше да си вземе лекарството. Помислих си, че си спомня как малкият й брат беше почти отровен от лекарите, които опитваха първо едно, после друго, а сетне — трето; но после осъзнах, че вече не я беше грижа за лекарствата, вече не я беше грижа за нищо, дори за здравето й.