Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

— Освен ако реши да не чака до смъртта ми — каза тя тихо.

С един бърз поглед към пребледнялото ми лице тя разбра останалата част от историята. Поклати глава.

— Не, никога — прошепна тя. — Не и това. Той никога няма да се разведе с мен, нали? Не и както баща ми се разведе с майка ми? Без никакви основания, освен похот към друга жена? И то блудница, и дъщеря на блудница!

Не казах нищо.

Тя не заплака. Тя беше кралица Мери, някогашната принцеса Мери, която още като малко момиче се беше научила да държи главата си изправена и да сдържа сълзите си, и дори ако устните й бяха разранени от хапане, а устата й — пълна с кръв, какво значение имаше, стига да не плаче там, където някой можеше да я види?

Тя просто кимна рязко, сякаш беше получила силен удар по главата. После повика с жест Уил Сомърс и той пристъпи напред, с Даниел до себе си, и нежно пое протегнатата й ръка.

— Знаеш ли, Уил — каза тя меко, — ето едно странно нещо, достойно за твоето остроумие. Струва ми се, че най-големият ужас в живота ми, който бих сторила всичко да избегна, е бил да завърша живота си така, както майка ми завърши своя: изоставена от съпруга си, бездетна, изместена от една блудница — тя го погледна и се усмихна, макар че очите й бяха потъмнели от сълзи. — И виж сега, Уил, не е ли смешно? Ето ме тук, и тъкмо това ме сполетя. Можеш ли да измислиш шега за това?

Уил поклати глава.

— Не — каза той кратко. — Не мога да направя шега от това. Някои неща не са забавни.

Тя кимна.

— Пък и във всеки случай, жените нямат чувство за хумор — каза той твърдо.

Тя не можеше да го чуе. Виждах, че все още се опитва да възприеме ужасната мисъл, че кошмарът й се е сбъднал. Щеше да бъде като майка си, изоставена от краля, доизживявайки дните си със сломено сърце.

— Предполагам, че човек може да разбере причината за това — отбеляза Уил. — За липсата на чувство за хумор у жените. Предвид сегашните обстоятелства.

Кралицата го пусна и се обърна към мен.

— Съжалявам, че бях нелюбезна по отношение на сина ти — каза тя. — Той е чудесно момче, сигурна съм. Как се казва?

Уил Сомърс хвана Даниел за ръката и го придърпа към нея.

— Даниел Карпентър, ваше величество.

Виждах, че тя успява да запази самообладание с последните останки от волята си.

— Даниел — тя му се усмихна. — Когато пораснеш, бъди добро момче и верен мъж — гласът й потрепна само за миг. Тя положи обсипаната си с пръстени ръка върху главата му и каза нежно: — Бог да те благослови.

Тази нощ, докато чаках Дани да заспи, взех лист хубава хартия и писах на баща му.

Скъпи съпруже,

Докато живея тук, в най-тъжния кралски двор в християнския свят, с една кралица, която никога не е вършила друго освен онова, което е смятала за правилно, и въпреки това беше предадена от всички, които обичаше на този свят, дори от онези, които се бяха заклели пред Бог да я обичат, мисля за теб и за дългите години, през които си ми бил верен. И се моля един ден да можем отново да бъдем заедно и да видиш, че съм се научила да ценя любовта и верността; и да обичам, и да бъда вярна в замяна.

После взех листа, целунах името му, написано най-отгоре, и го хвърлих в огъня.

Дворът трябваше да тръгне за двореца Уайтхол през август. Обичайното пътуване беше отменено заради бременността на кралицата, а сега, когато се разбра, че няма дете, изглеждаше така, сякаш тя бе изоставена и от лятото. Времето определено не беше достатъчно хубаво, за да подмами придворните да отидат в провинцията. Беше студено и всеки ден валеше дъжд, реколтата отново щеше да е лоша, из цялата страна щеше да цари глад. Щеше да бъде поредната лоша година от царуването на Мери, поредната година, в която Бог не се усмихваше на Англия.

Суетнята около преместването беше по-малка от обикновено: тази година с кралицата пътуваха по-малко хора, по-малко от когато и да било преди, и имаше по-малко вещи и придружители. Дворът се стапяше.

— Къде са всички? — попитах Уил, като доближих коня си до неговия, докато влизахме в града начело на дворцовата свита, точно зад кралицата в носилката й.

— Хатфийлд — изръмжа той сърдито.

Смяната на въздуха не подобри с нищо състоянието на кралицата, която още същата нощ се оплака от треска. Тя не вечеря в голямата зала на двореца Уайтхол, а се оттегли в стаята си и поръча да й донесат две-три блюда. Почти не хапна. Минах покрай голямата зала на път за покоите й и спрях да хвърля поглед вътре. За миг в съзнанието ми се появи внезапна ясна картина, ярка почти като пророческо видение: празният трон, лакомо хранещите се придворни, оставените без надзор придворни дами, слугите, коленичещи пред празния трон и поднасящи кралската вечеря на отсъстващия монарх върху блюда, които нямаше никога да бъдат докоснати. Така беше, когато най-напред дойдох в двора, преди пет години. Но тогава крал беше Едуард, болен и изоставен в покоите си, докато дворът се веселеше. Сега на негово място беше моята кралица Мери.