Филипа Грегъри: Наследството на Болейн

— Време е да вървим — казвам весело.

— Бог да я благослови и да й прости — казва свещеникът. Поднася ми Библията, за да я целуна.

— Време е да вървим — повтарям. Целувам Библията, понеже той толкова настоява да го направя, и се разсмивам при вида на тъжното му лице.

Стражите застават от двете ми страни и слизаме бързо по стълбите. Но когато очаквам те да се отдалечат към задната част на кулата, те ме повеждат към предния вход, към моравата. Веднага се заковавам на място — не искам да виждам как увиват тялото на Катрин Хауърд като вързоп старо пране — после си спомням, че трябва да се преструвам на луда, чак до последния миг, в който ме качат на лодката; трябва да изглеждам толкова лишена от разум, че да не мога да бъда обезглавена.

— Бързо, бързо! — възкликвам аз. — Тичайте!

В отговор стражите ме хващат за ръцете и вратата се отваря със замах. Придворните все още не са се разотишли, почти сякаш очакват ново представление на окървавената сцена. Не ми харесва да ме превеждат през тях, покрай моите приятели, за които беше чест да ме познават. На първия ред виждам сродника си, графа на Съри, с леко отвратено изражение при вида на дървените стърготини, напоени с кръвта на братовчедка му, но заливащ се от смях. Аз също се засмивам и поглеждам от единия страж към другия.

— Тичайте! Тичайте! — възкликвам.

Те правят гримаси, сякаш това им е неприятно, хващат ме по-здраво и тръгваме към ешафода. Поколебавам се.

— Не и аз — казвам.

— Хайде, елате с нас, лейди Рочфорд — казва мъжът от дясната ми страна. — Качете се по стъпалата.

— Не! — възроптавам. Забивам пети в земята, но те са твърде силни и успяват да ме надвият. Помъкват ме нататък.

— Хайде сега, бъдете добро момиче.

— Не можете да ме екзекутирате — казвам. — Аз съм луда. Не можете да екзекутирате луда жена.

— Можем — казва мъжът.

Извивам се в хватката им, а когато ме повеждат към стъпалата, запъвам петите си в първото стъпало и се оттласвам от него и те трябва да ме качат едно стъпало по-горе.

— Не можете — казвам. — Аз съм луда. Лекарите казват, че съм луда. Кралят всеки ден изпращаше лекарите си, собствените си лекари, да се уверят, че съм луда.

— Той нареди да променят закона! — изпуфтява един от стражите. Към тях се присъединява друг и ме побутва отзад. Грубите му ръце зад мен ме изтласкват нагоре по стълбите към подиума. Отпред вдигат увитото тяло на Катрин, за да го отнесат, а главата й е в кошницата: прекрасните й златистокафяви коси са се разпилели настрани.

— Не и мен! — настоявам аз. — Аз съм луда!

— Той промени закона — изкрещява ми стражът, за да надвика смеха на тълпата, оживила се от схватката, която стражите водят с мен, за да ме качат по стъпалата. — Промени закона, така че всеки, осъден за държавна измяна, може да бъде обезглавен, независимо дали е луд, или не.

— Лекарят, самият лекар на краля, казва, че съм луда.

— Няма значение, въпреки всичко ще умрете.

Те ме хващат и ме отвеждат в предния край на подиума. Поглеждам към смеещите се, жадни изражения. Никой в този двор никога не ме е обичал, никой няма да пролее и една сълза за мен. Никой няма да възроптае срещу тази нова несправедливост.

— Не съм луда — изкрещявам аз. — Но съм напълно невинна. Добри хора, умолявам ви да помолите краля за милост. Не съм сторила нищо лошо, освен едно ужасно нещо, едно ужасно нещо. И бях наказана за това, вие знаете, че бях наказана за него. Никой не ме обвини за него, но то беше най-лошото нещо, което една съпруга може да извърши… аз го обичах… — разнася се барабанен бой, който удавя всички звуци, с изключение на собствения ми плач. — Съжалявам, съжалявам за това…

Издърпват ме от парапета, завличат ме в предния край на подиума и със сила ме събарят в окървавените стърготини. Със сила разперват ръцете ми върху дръвника, мокър от кръвта й. Когато поглеждам ръцете си, те са толкова почервенели от кръв, сякаш съм убийца. Ще умра с покрити с невинна кръв ръце.

— Невинна съм — изкрещявам. Грубо нахлузват върху очите ми превръзката, така че не виждам нищо. — Не съм виновна в нищо. Никога не съм била виновна в нищо. Единственото, което сторих, единственият ми грях, беше срещу Джордж, от любов към Джордж, към моя съпруг Джордж. Да ми прости Бог за това — искам да призная…

— На „три“ — казва стражът. — Едно, две, три.

И така, най-сетне той е мъртъв — моят съпруг, който ме отхвърли, мъжът, който измени на даденото в младостта обещание, кралят, който се превърна в тиранин, начетеният, който полудя, обичаното момче, което се превърна в чудовище. Единствено смъртта му спаси последната му съпруга, Катрин Пар, която трябваше да бъде арестувана за държавна измяна и ерес: но смъртта, която от толкова отдавна беше негов съюзник, негов съдружник и помощник, най-сетне дойде да го прибере.