Филипа Грегъри - Наследството на Болейн

Ето го и дръвника! Бяха го забутали някъде; двама от работниците го вдигат и го полагат върху ешафода и разстилат дървените стърготини върху него. Това е, за да попие кръвта й. Под ешафода има кошница, пълна със слама, в която да сложат главата й. Знам всичко това, защото съм го виждала преди — и то неведнъж. Хенри е крал, който често прибягва до услугите на палача. Присъствах на обезглавяването на Ана Болейн: видях я как се изкачва по същите тези плитки стъпала до ешафода и как застава пред тълпата, изповядва греховете си и се моли за душата си. Тя гледаше над главите ни към портата на Тауър, сякаш очакваше помилването, което й бе обещано. То така и не дойде и тя трябваше да коленичи и да положи глава на дръвника и да разпери ръце, като знак, че мечът може да се стовари. Често съм се питала какво ли е усещането — да разпериш ръце, сякаш летиш, а в следващия миг да чуеш изсвистяването и да почувстваш как косата на тила ти се повдига от полъха на преминаващото острие, а после…

Е, Катрин ще разбере съвсем скоро. Вратата зад гърба ми се отваря и влиза свещеник: има много мрачен и сериозен вид, както е облечен в одеждите си, притиснал до гърдите си Библия и молитвеник.

— Дете мое — казва той. — Подготвена ли сте за смъртния си час?

Изсмивам се високо, и тогава смехът прозвучава така убедително безумно, че отново се разсмивам. Тъй като не съм с ума си, не мога да му кажа, че греши и че не мога да бъда осъдена на смърт, защото съм луда, а посочвам към него и изричам: „Привет! Привет! Привет!“ много високо.

Той въздиша и застава на колене на пода пред мен, допира длани и затваря очи. Отскачам от него към далечния край на стаята и казвам: „Да, здравейте?“ Но той подхваща молитвите на изповедта и покаянието и изобщо не ми обръща внимание. Някой глупак му е казал, че трябва да ме подготви за смъртта, и предполагам, че ще трябва да му играя по свирката, тъй като едва ли мога да споря с него. Предполагам, в последния момент ще дойдат и ще заменят присъдата със затвор. „Привет!“, повтарям аз и се изкатервам до перваза на прозореца.

В тълпата настъпва раздвижване и всички протягат шии да погледнат към вратата в подножието на кулата. Изправям се на пръсти и притискам лице към студеното стъкло, за да видя какво гледат всички. Тя е — малката Кити Хауърд, която върви, препъвайки се, към ешафода. Изглежда, че краката не я държат: един страж и една почетна дама я носят помежду си, почти я завличат до стъпалата, а после малките й треперещи крака отстъпват встрани и се налага те направо да я подхванат и да я изтикат, за да се качи на подиума. Изсмивам се на нелепостта на тази сцена, после се стряскам, ужасена, задето съм се присмяла на едно момиче, почти дете, което отива на смърт. После осъзнавам, че смехът ми звучи, сякаш съм луда, и отново се разсмивам заради свещеника, който се моли за душата ми зад мен.

Тя изглежда, сякаш е припаднала: пляскат я по лицето и я щипят по бузите, горкото малко създание. Тя излиза, препъвайки се, в предния край на подиума, вкопчва се в парапета и се опитва да каже нещо. Не чувам какво казва, съмнявам се дали изобщо някой чува нещо. Виждам устните й, струва ми се, че казва: „Моля ви“.

Тя отстъпва назад и те я улавят и я бутат да коленичи пред дръвника: тя се вкопчва в него, сякаш той може да я спаси. Дори оттук я виждам, че плаче. После внимателно, точно както прави, когато дойде време за лягане, сякаш е малко момиче, което се настанява за сън, тя отмята с ръка кичур коса от лицето си и полага глава върху гладкото дърво. Обръща малката си главица и полага буза върху дървото. Боязливо — сякаш й се иска да не й се налага да го прави — тя разперва треперещите си ръце, и палачът бърза, а секирата му проблясва бързо като светкавица.

Изпищявам при вида на мощната струя кръв и начина, по който главата й подскача и се търкулва върху подиума. Свещеникът зад мен замлъква, и аз си спомням, че не трябва да забравям ролята си, дори за миг, и затова се провиквам:

— Кити, това ти ли си? Ти ли си, Кити? Това някаква игра ли е?

— Клетата жена — продумва свещеникът и се изправя на крака. — Дайте ми знак, че сте изповядала греховете си и че умирате като вярваща жена, бедно безумно създание.

Скачам от перваза на прозореца, защото чувам стърженето на ключа в ключалката. Сега ще дойдат да ме отведат у дома. Ще ме изведат през задната врата, ще ме преведат припряно до шлюза, а после, предполагам, с баржа без отличителни знаци, вероятно до Гринич, а след това може би с лодка до Норич.