Изпищявам: „Чичо!“, но той просто махва с ръка, сякаш за да каже: „Отведете я“, и те го правят. Повеждат ме нагоре по стълбите, покрай Бялата кула на Тауър и през ливадата. Работниците строят платформа на моравата — малка дървена сцена, висока около три стъпки, с издигащи се към нея широки стъпала. Други отделят с ограда пътеките. Мъжете от двете ми страни леко ускоряват ход и извръщат очи, а това напълно ме убеждава, че ешафодът е за мен, а оградата, е за да удържа тълпата, която ще дойде да ме види как умирам.
— Колко души ще дойдат? — питам? Заради леките, подобни на кашлица ридания, ми е трудно да дишам.
— Двеста — казва смутено пазачът. — Няма да допускат простолюдието, само придворни. Като специално благоволение към вас. По заповед на самия крал.
Кимвам: помислям си, че това не е кой знае какво благоволение. Вратата на кулата се отваря пред нас и аз се качвам по тесните каменни стълби, докато единият мъж малко пред мен ме тегли нагоре, а другият ме побутва отзад.
— Мога да вървя — казвам и те пускат ръцете ми, но остават близо до мен. Стаята ми е на първия етаж, големият остъклен прозорец гледа към моравата. В огнището гори огън, до огъня има ниско столче и маса с Библия върху нея, а зад масата има легло.
Мъжете ме пускат и застават до вратата. Двамата с пазача се споглеждаме.
— Ще желаете ли нещо? — пита той.
Разсмивам се с глас на този невероятно нелеп въпрос.
— Какво например? — питам.
Той свива рамене.
— Някакъв деликатес, или духовна утеха?
Поклащам глава. Вече дори не знам дали има Бог, защото ако Хенри е толкова специален в Божиите очи и знае каква е Божията воля, тогава предполагам, че Бог иска аз да умра, но в тесен кръг, като специално благоволение.
— Бих искала да ми донесете дръвника — казвам.
— Дръвника ли, милейди?
— Да, дръвника на палача. Може ли да го донесете тук, в стаята ми?
— Ако желаете… но… за какво ви е?
— Да се упражнявам — казвам нетърпеливо. Прекосявам стаята, отивам до прозореца и поглеждам надолу. Моравата ще е пълна с хора, които се гордееха да са в моя двор, хора, които отчаяно желаеха да ми бъдат приятели. Сега те ще ме гледат как умирам. Ако трябва да го направя, по-добре да го направя както трябва.
Той преглъща. Естествено, той не разбира какво искам да кажа: той е стар човек, ще умре в леглото си, докато приятелите му наблюдават последното му издихание. Но аз ще бъда наблюдавана от стотици критични погледи. Щом трябва да го направя, искам да го направя с достойнство.
— Веднага ще наредя да го донесат — казва той. — А сега желаете ли да видите изповедника си?
Кимвам. Макар че, ако Бог вече знае всичко и вече е решил, че съм толкова лоша, та трябва да умра преди седемнайсетия си рожден ден, е трудно да се разбере каква полза може да има от изповедта.
Той се покланя и излиза от стаята. Войниците се покланят и затварят вратата. Ключът се превърта в ключалката със силно дрънчене. Отивам и поглеждам през прозореца към работниците и ешафода отдолу. Изглежда, че ще свършат до довечера. Може би ще са готови утре.
Налага се двама от тях да внесат дръвника с много сумтене и пуфтене, сякаш е наистина тежък, и с много коси погледи към мен, сякаш съм твърде чудата в желанието си да се упражнявам. Наистина, ако бяха кралици на Англия като мен, която станах такава още като момиче, щяха да знаят каква утеха е да изпълняваш правилно церемониите. В целия свят нищо не е по-лошо от това да не знаеш какво трябва да правиш и да изглеждаш глупаво.
Коленича пред голямото нещо и полагам глава върху него. Не бих казала, че е особено удобно. Опитвам с глава, обърната на една страна, а после — на друга. И в двете посоки положението не се подобрява особено, а гледката и без друго няма да се промени, тъй като на очите ми ще има превръзка, а под превръзката аз ще съм стиснала здраво очи, надявайки се, подобно на дете, че това не се случва. Дървото е гладко, хладно под горещата ми буза.
Предполагам, че наистина трябва да направя това.
Отпускам се назад, сядам на пети и поглеждам проклетото нещо. Всъщност, ако не беше толкова ужасно, можех да се разсмея. През цялото време си мислех, че съм наследила елегантността, красотата и очарованието на рода Болейн, а се оказва, че всичко, което съм наследила, е това — дръвникът, на който умря тя. Това е за мен наследството на Болейн. Voila : дръвникът на палача.
Джейн Болейн, Тауър, Лондон 13 февруари 1542
Ще я обезглавят днес: тълпата вече се събира на моравата. Когато погледна през прозореца, виждам толкова много лица, които познавам. Това са приятели и съперници, които са с мен от години: прекарвахме детството си заедно, когато на трона беше Хенри VII, а някои от нас бяха дами в двора на кралица Катерина Арагонска. Помахвам весело с ръка, няколко от тях ме виждат и започват да сочат и да ме зяпат.
Читать дальше