Филипа Грегъри - Наследството на Болейн

— Пуснете ме! — изпищявам. — Не можете да ме задържате. Аз съм Катрин, кралица на Англия. Не можете да ме докосвате, моята особа е свещена. Пуснете ме!

Чичо стои на прага, лицето му е мрачно като на самия дявол. Кимва на един мъж, застанал до мен, който се навежда и ме сграбчва за краката. Опитвам се да го ритна, но той ме хваща, сякаш съм малко буйстващо жребче, и тримата излизат от стаята, тътрейки крака, като ме държат помежду си. Придворните ми дами се обливат в сълзи, икономът ми е побелял от ужас.

— Не им позволявайте да ме отведат! — изпищявам. Той безмълвно поклаща глава. Виждам, че се е хванал здраво за вратата, за да се закрепи. — Помогнете ми! — изпищявам. — Повикайте… — тогава млъквам насред изречението, защото няма кого да повикат. Моят чичо, настойник и наставник, стои безучастно отстрани, това се върши по негова заповед. Баба ми, сестрите и мащехата ми са арестувани, останалите от семейството трескаво твърдят, че почти не са ме познавали. Никой няма да ме защити и никой никога не ме е обичал освен Франсис Деръм и Том Кълпепър, а те са мъртви.

— Не искам да отида в Тауър! — Вече ридая, едрите им подскачащи крачки, докато ме влачат преметната помежду си като чувал, са ми изкарали въздуха. — Умолявам ви, не ме водете в Тауър. Заведете ме при краля, нека му се помоля. Моля ви, ако той е твърдо решен, тогава ще отида в Тауър, тогава ще умра както трябва, но още не съм готова. Аз съм само на шестнайсет години, още не мога да умра.

Те не казват нищо. Поемат по мостчето към баржата и аз леко се извивам настрани с мисълта, че мога да се хвърля във водата и да избягам, но те имат огромни ръце и ме държат здраво. Мятат ме на пейката в дъното на баржата и почти сядат върху мен, за да ми попречат да помръдна. Държат ме за ръцете и краката, аз вече плача и ги умолявам да ме отведат при краля, а те извръщат погледи нататък към реката, сякаш са глухи.

Чичо ми и съветниците се качват на борда с вид на хора, тръгнали на собственото си погребение.

— Ваша светлост, господин херцог, чуйте ме! — изкрещявам аз, а той ме поглежда, поклаща глава и отива до предната част на баржата, където не може да ме чуе или види.

Сега вече толкова се страхувам, че не мога да спра да плача: сълзите се леят като порой по лицето ми и носът ми тече, а онзи грубиян ме държи за ръцете и дори не мога да си избърша лицето. Усещам студ по мокрите си от сълзите бузи и по устните ми е полепнал противният вкус на сополи, а те не ми позволяват дори да си избърша носа.

— Моля ви — казвам. — Моля ви! — Но никой изобщо не ме слуша.

Баржата се отправя бързо надолу по течението на реката: успели са точно да хванат прилива и гребците обръщат веслата така, че да гребат с плоската им страна, за да се озоват в най-безопасната част на течението при Лондонския мост. Вдигам поглед. Ще ми се да не го бях направила: веднага виждам двете нови глави, две наскоро отсечени глави — Том Кълпепър и Франсис Деръм, като влажни, меки фигури на фантастични създания, с каквито се украсяват водоливниците, с широко отворени усти и оголени зъби: една чайка се мъчи да се закрепи върху тъмната коса на Деръм. Набучили са главите им на копията до ужасните разлагащи се тела на още толкова много хора и птиците ще им изкълват очите и езиците и ще забиват острите си клюнове в ушите им, за да им измъкнат мозъка.

— Моля ви — прошепвам. Дори не знам за какво моля сега. Просто се надявам, че това ще спре. Просто искам то да не се случва. — Моля ви, добри ми господа… моля ви.

Влизаме през шлюза: той безмълвно се вдига, щом пазачите ни виждат да се задаваме, а гребците прибират веслата и нашата лодка се плъзва в дока в тъмната сянка на стената. Комендантът на Тауър, сър Едмънд Уолсингам, е застанал на стъпалата, в очакване да ме поздрави, сякаш пристигам, за да отседна в кралските апартаменти, сякаш още съм кралица, и при това — съвсем нова кралица. Подвижната решетка на крепостната врата се спуска с трясък зад нас, докато веригите я придърпват надолу, повдигат ме, за да ме изнесат от баржата, хващат ме за двете ръце и ме вдигат по стълбите, докато краката ми се запъват.

— Добър ден, лейди Катрин — казва той, любезен както винаги. Но аз не казвам нищо, защото не мога да спра да ридая — кратки задъхани ридания, които идват и си отиват с всяко вдишване и издишване. Поглеждам назад. Чичо ми е застанал на баржата в очакване да ме види как си отивам. Той ще излезе от шлюза като лека лодка, стрелкаща се през бързеите, веднага щом изпълни дълга си. Ще бъде изпълнен с отчаян страх да не би сянката на Тауър да падне върху него. Сигурно ще бърза да се върне при краля, за да го увери, че семейство Хауърд са се отрекли от своето лошо момиче. Аз ще платя цената за амбицията на рода Хауърд, а не той.