Филипа Грегъри - Наследството на Болейн

Не знам как ще направят това, а винаги предпочитам да съм подготвена за тези церемонии. Моят иконом винаги ми казваше къде трябва да стоя и как трябва да изглеждам, а и обичам да се упражнявам. Така става, когато те направят кралица, докато си още съвсем млада и всъщност не си възпитана да станеш такава. Но доколкото знам, на никоя кралица досега не са й прощавали за прелюбодеяние и държавна измяна и всичко останало, затова предполагам, че просто ще трябва да измисляме всичко в крачка. Във всеки случай онзи стар вълк чичо ми несъмнено ще ме преведе през всичко това.

До девет сутринта вече съм облечена и чакам, но никой не идва. Изслушвам литургията и закусвам в нацупено мълчание, и все още — нищо. Но после, точно преди обяд, чувам дългоочаквания тропот на крака по камъните на пътеката и се втурвам към прозореца. Виждам квадратната черна шапка на чичо, която се поклаща, докато той върви, жезлите, символ на служебното им положение, в ръцете на останалите членове на съвета, кралският флаг пред тях, втурвам се обратно към мястото си и сядам. Събирам крака, с ръце в скута, и свеждам очи в знак на дълбоко разкаяние.

Те отварят двойните врати и всички влизат вкупом, пременени в най-хубавите си дрехи. Изправям се и правя реверанс на чичо си, както е редно, тъй като той е глава на нашия род, но той вече не ми се покланя като на своя кралица. Изправям се и чакам. Изненадана съм, че не изглежда по-облекчен, задето всичко това е свършило.

— Дойдохме да ви отведем в Тауър — казва той.

Кимвам. Мислех си, че ще отидем в Кенингхол, но може би така е още по-добре: кралят често използва Тауър като свой лондонски дворец, навярно ще се срещна с него там.

— Както желаете, ваша светлост, господин херцог — изричам със сладък глас.

Той изглежда малко изненадан от смирения ми тон. Трябва да положа голямо усилие да не се изкикотя.

— Ще бъдете екзекутирана, Катрин — казва той. — Ще отидете в Тауър като осъдена изменница.

— Изменница ли? — повтарям.

— Казах ви миналия път — казва той нетърпеливо. — Бяхте осъдена по силата на указ за лишаване от граждански права. Казах ви. Разбрахте, че не е нужно срещу вас да се води съдебен процес. Изповядахте греховете си. Срещу тази изповед стои вашето име. Сега дойде време за присъдата.

— Изповядах се, за да получа прошка — изтъквам аз.

Той ми отправя поглед, изпълнен с истинско раздразнение.

— Но вие не получихте прошка — казва той. — Остана единствено произнасянето на присъдата.

— И? — питам с лека дързост в гласа.

Той си поема дълбоко въздух, сякаш за да пропъди раздразнението си.

— Негова светлост даде съгласието си да бъдете умъртвена.

— Вероятно ще ми прости, когато отида в Тауър? — предполагам аз.

За моя нарастваща тревога, той поклаща глава:

— За Бога, момиче, не бъдете такава идиотка! Не можете да се надявате на това. Няма причина да се надявате на това. Когато за първи път научи какво сте направили, той измъкна меча си и каза, че сам ще ви убие. Всичко свърши, Катрин. Трябва да се подготвите за смъртта.

— Това не може да се случи — казвам. — Аз съм само на шестнайсет. Никой не може да ме убие, когато съм само на шестнайсет.

— Могат — студено казва той. — Повярвайте ми, ще го направят.

— Кралят ще ги спре.

— Той сам го пожела.

— Вие ще ги спрете.

Погледът му е студен като на риба върху мраморна плоча.

— Няма.

— Е, някой трябва да ги спре!

Той обръща глава и нарежда:

— Отведете я.

В стаята влизат с маршова стъпка половин дузина мъже — кралската стража, която някога шестваше така красиво пред мен.

— Няма да отида — казвам. Сега вече наистина се страхувам. Изправям се така, че да изглеждам възможно най-висока, и им се намръщвам. — Няма да тръгна. Не можете да ме принудите.

Те се поколебават леко и поглеждат към чичо ми. Той прави бърз и рязък жест с ръка.

— Отведете я — повтаря той.

Обръщам се и изтичвам в личния си кабинет, като затръшвам вратата зад гърба си, но това ги забавя само за миг: те улавят вратата, преди да се затръшне и бързо влизат след мен. Хващам се за една от колоните на леглото и сключвам пръсти около нея.

— Няма да тръгна! — изкрещявам. — Не можете да ме принудите. Не можете да ме докосвате! Аз съм кралица на Англия! Никой не може да ме докосва!

Един от мъжете ме сграбчва за талията. Другият протяга ръка напред и откопчва ръцете ми: щом ръцете ми се освобождават, зашлевявам първия през лицето с цялата си сила и той ме пуска, но трети мъж ме сграбчва отново, а вторият този път ме е хванал за ръцете, така че макар да се боря, той насила ги извива зад гърба ми и чувам как един от ръкавите се къса.