Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Трябваше да останете по-дълго — отбеляза майката на краля, когато се настаниха в столове край огъня и виночерпецът им наля вино. — Прави лошо впечатление, когато си тръгвате толкова бързо. Бях съобщила на началника на конницата, че ще останете, а след това щеше да има песни.

— Бях уморен — каза кратко Хенри. Хвърли поглед към Каталина и принцеса Мери, които седяха заедно. Очите на по-младото момиче бяха зачервени, загубата на майка ѝ ѝ беше нанесла тежък удар. Каталина беше — както обикновено — съвсем хладнокръвна и сдържана. Помисли си, че тя притежава огромна способност за самоконтрол. Дори загубата на единствената ѝ приятелка в двора, последната ѝ приятелка в Англия, сякаш не я беше съкрушила.

— Тя може да се върне в Дърам Хаус утре — отбеляза майка му, проследявайки посоката на погледа му. — Няма защо да идва в двора. Тя не е заслужила мястото си тук с наследник, нито го е заплатила със зестрата си.

— Тя е постоянна и на нея може да се разчита — каза той. — Постоянна е в уважението си към вас и към мен.

— Постоянна като чумата — отвърна троснато майка му.

— Сурова сте към нея.

— Светът е суров — каза тя просто. — Аз съм просто справедлива. Защо не я изпратим у дома?

— Изобщо ли не ѝ се възхищавате?

Тя се изненада от въпроса:

— На какво има да се възхищавам у нея?

— На куража ѝ, на достойнството ѝ. Притежава красота, разбира се, но притежава и обаяние. Тя е образована и елегантна. Мисля, че при други обстоятелства щеше да бъде и весела. И понесе това разочарование като истинска кралица.

— Тя не ни е от полза — каза майка му. — Беше нашата принцеса на Уелс, но нашето момче е мъртво. Тя не ни е от полза сега, независимо от обаянието ѝ.

Каталина вдигна поглед и видя, че я наблюдават. Усмихна се леко, сдържано, и наклони глава. Хенри се изправи, отиде сам до една прозоречна ниша и присви пръст, за да я повика. Тя не скочи, за да дойде при него, както би скочила всяка от жените в двора. Погледна го, повдигна вежда, сякаш обмисляше дали да се подчини, или не, а после грациозно се изправи на крака и бавно тръгна към него.

„Бога ми, привлекателна е“, помисли си той. „Едва седемнайсетгодишна. Изцяло във властта ми, и въпреки това прекосява стаята така, сякаш е коронована кралица на Англия.“

— Предполагам, че кралицата ще ви липсва — каза той рязко на френски, когато тя се приближи до него.

— Да — отвърна тя ясно. — Скърбя за вас заради загубата на съпругата ви. Сигурна съм, че майка ми и баща ми биха искали да ви предам и техните съболезнования.

Той кимна, без нито за миг да откъсва очи от лицето ѝ, и отбеляза:

— Сега споделяме една обща скръб. Вие изгубихте своя спътник в живота, а аз изгубих моя.

Видя как погледът ѝ стана преценяващ.

— Наистина — каза тя спокойно. — Така е.

Зачуди се дали тя се опитва да разгадае значението на думите му. Ако бързият ѝ ум работеше зад това ясно и красиво лице, то тя с нищо не го показваше.

— Трябва да ме научите на тайната на примирението си — каза той.

— О, не мисля, че се примирявам.

Хенри беше заинтригуван:

— Така ли?

— Не. Мисля, че имам доверие на Бог, че Той знае какво е правилно за всички нас, и волята Му ще бъде изпълнена.

— Дори когато пътищата Му са скрити, и ние, грешниците, трябва да се препъваме в тъмнината?

— Зная съдбата си — каза Каталина спокойно. — Той беше така милостив да ми я разкрие.

— Тогава сте наистина една от малцината — каза той, опитвайки се да я накара да се присмее на себе си.

— Знам — каза тя без помен от усмивка. Хенри осъзна, че беше напълно сериозна в убеждението си, че Бог ѝ е разкрил бъдещето. — Аз съм благословена.

— И каква е тази велика съдба, която Бог е подготвил за вас? — попита той саркастично. Толкова много се надяваше тя да каже, че ще бъде кралица на Англия, и тогава той можеше да започне да я разпитва, да се сближи с нея или да ѝ позволи да види какво се въртеше в ума му.

— Да изпълня Божията воля, разбира се, тоест да спомогна да дойде царството Му на земята — каза тя благоразумно, и отново успя да се измъкне.

Говоря много уверено за Божията воля и напомням на краля, че съм отгледана да бъда принцеса на Уелс, но всъщност Бог не ми говори. От деня на смъртта на Артур не мога да храня искреното убеждение, че съм благословена. Как мога да се наричам благословена, когато изгубих едничкото, което правеше живота ми завършен? Как може да съм благословена, когато не вярвам, че някога ще бъда отново щастлива? Но живеем в свят на вярващи — трябва да твърдя, че съм под специалната Божия закрила. Трябва да създавам илюзията, че съм уверена в съдбата си. Аз съм дъщеря на Изабела Испанска. Моето наследство е увереността.