Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Обърна се и седна в един стол, за да прикрие мислите си, като ѝ направи знак, че също може да седне. Дуенята ѝ — същата недодялана испанка с киселата физиономия, забеляза той раздразнено — стоеше в дъното на стаята с още две дами.

Каталина седеше, напълно овладяна: тънките ѝ бели пръсти бяха преплетени в скута, гърбът ѝ — изправен, цялата ѝ осанка беше на млада жена, уверена в силата на привлекателността си. Хенри не каза нищо и се загледа в нея за миг. Тя със сигурност знаеше какво му причинява, напомняйки му за първата им среща! И все пак, нима дъщерята на Изабела Испанска, вдовица на родния му син, можеше да го подстрекава умишлено към похот?

Влезе един слуга с две чаши разреден ейл. Поднесе чаша първо на краля, а после Каталина взе своята. Отпи малка глътка и я остави.

— Все още ли не обичате ейл?

Той беше удивен от интимната нотка в собствения си глас. За Бога, нима не можеше да попита снаха си какво обича да пие?

— Пия го само когато съм много жадна — отвърна тя. — Но не обичам вкуса, който оставя в устата ми. — Тя вдигна ръка и докосна долната си устна. Омаян, той загледа как връхчето на пръста ѝ докосна леко върха на езика ѝ. Тя направи лека гримаса и каза: — Мисля, че никога няма да ми стане любима напитка.

— Какво пиехте в Испания?

Той установи, че едва можеше да говори. Продължаваше да гледа меката ѝ уста, лъскава там, където беше облизала устните си с език.

— Можехме да пием водата — каза тя. — В Алхамбра маврите бяха прокарали по тръби в двореца чиста вода чак от планините. Пиехме от шадраваните вода от планинските потоци — беше още студена. И плодови сокове, разбира се, имахме прекрасни плодове през лятото, и сладоледи, и шербети, а също и различни вина.

— Ако ме придружите в пътуването на двора това лято, можем да отидем на места, където водата става за пиене — каза той. Помисли си, че звучи като глупаво момче, като ѝ обещава чаша вода като някакво лакомство. Упорито продължи: — Ако дойдете с мен, можем да ходим на лов, можем да отидем до Хампшър, и отвъд, до Ню Форест. Помните ли тамошните местности? Близо до мястото, където се срещнахме за първи път?

— Това би ми харесало толкова много — каза тя. — Ако съм все още тук, разбира се.

— Все още тук? — Той се сепна: почти беше забравил, че тя беше негова заложница, че се очакваше до лятото да се прибере у дома. — Съмнявам се, че с баща ви ще сме уговорили условията дотогава.

— Защо, как е възможно това да отнема толкова време? — попита тя. Сините ѝ очи бяха разширени от престорена изненада. — Нима не можем да стигнем до някакво споразумение? — Тя се поколеба. — Между приятели? Със сигурност, ако не успеем да се споразумеем за дължимите пари, има и друг начин? Някакво друго споразумение, което може да бъде постигнато? След като сме се споразумявали преди?

Думите ѝ бяха толкова близо до собствените му мисли, че той се изправи на крака, смутен. Тя също незабавно се изправи. Горната част на хубавата ѝ синя шапчица му стигаше само до рамото; помисли си, че ще трябва да наведе глава, за да я целуне, а ако тя беше под него в леглото, щеше да му се наложи да внимава да не ѝ причини болка. Почувства как лицето му се облива в гореща червенина при тази мисъл.

— Елате тук — каза задавено и я поведе към прозоречната ниша, където дамите ѝ не можеха да ги подслушат.

— Мислех си до какво споразумение бихме могли да стигнем — каза той. — Най-лесно ще бъде да останете тук. Определено бих искал да останете тук.

Каталина не вдигна поглед към него. Ако го беше направила тогава, щеше да е сигурен в нея. Но тя остана със сведени очи, с посърнало лице.

— О, разбира се, ако родителите ми се съгласят — каза тя, толкова тихо, че той едва я чу.

Почувства се хванат в капан. Струваше му се, че не може да продължи, докато тя държеше главата си така изящно наклонена на една страна, и му позволяваше да види само извивката на бузата ѝ и миглите ѝ, и въпреки това едва ли можеше да се върне назад, когато тя го попита направо дали няма друг начин да разрешат конфликта между него и родителите ѝ.

— Сигурно ме смятате за много стар — изрече той на един дъх.

Сините ѝ очи бързо се стрелнаха нагоре към него, а после погледът ѝ пак стана прикрит.

— Съвсем не — каза тя спокойно.

— Достатъчно стар съм да ви бъда баща — каза той, надявайки се, че тя ще възрази.

Вместо това тя го погледна и каза:

— Никога не мисля за вас по този начин.

Хенри мълчеше. Чувстваше се напълно объркан от тази слаба и крехка млада жена, която в един момент сякаш прелъстително го насърчаваше, и въпреки това в следващия миг ставаше почти непроницаема.