Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Да, ваша светлост — каза мъжът, поклони се и се отдалечи. Хенри се изправи и отиде в покоите си. Бяха претъпкани с хора, както обикновено: просители, придворни, хора, търсещи благоволение, авантюристи, няколко приятели, няколко дребни поземлени аристократи, благородници, търсещи компанията му от привързаност или пресметливост. Хенри изгледа кисело всички. Когато беше Хенри Тюдор, беглец и изгнаник в Бретан, не беше благословен с толкова много приятели.

— Къде е майка ми? — обърна се той към един от тях.

— В покоите си, ваша светлост — отвърна мъжът.

— Ще я посетя — каза Хенри. — Съобщете ѝ.

Даде ѝ няколко мига да се подготви, а после тръгна към покоите ѝ. След смъртта на снаха си тя се беше преместила в покоите, по традиция отредени за кралицата. Беше поръчала нови гоблени и нови мебели и сега мястото беше по-великолепно мебелирано, отколкото при която и да е кралица преди.

— Аз лично ще съобщя за пристигането си — каза кралят на стража пред вратата ѝ, и безцеремонно влезе.

Лейди Маргарет седеше на една маса в прозоречната ниша, разтворила пред себе си сметките на домакинството. Преглеждаше разходите на кралския двор, сякаш той беше добре управлявана ферма. В двора, управляван от лейди Маргарет, твърде рядко се позволяваше прахосничество и разточителство, и кралските служители, които си бяха мислили, че ще могат да задигат по малко злато от плащанията, минаващи през ръцете им, бързо останаха разочаровани.

Хенри кимна одобрително при вида на майка си, надзираваща кралските дела. Той самият така и не се беше освободил от собствената си тревога, че привидното богатство на английската корона може да се окаже празна показност. Беше финансирал завземането на престола с дългове и молби за услуги; не искаше вече никога да се оказва в положението на просяк.

Тя вдигна поглед, когато той влезе:

— Синко.

Той коленичи за благословията ѝ, както правеше винаги, когато я виждаше за първи път през деня, и почувства как пръстите ѝ леко докосват темето му.

— Изглеждаш разтревожен — отбеляза тя.

— Така е — каза той. — Отидох да посетя вдовстващата принцеса.

— Да? — Сянка на презрение премина по лицето ѝ. — Какво искат сега?

— Ние… — той млъкна рязко, а после поде отново. — Трябва да решим какво ще стане с нея. Тя говореше за прибиране у дома, в Испания.

— Когато ни платят дължимото — каза веднага майка му. — Знаят, че трябва да платят остатъка от зестрата, преди тя да може да си тръгне.

— Да, тя знае това.

Настъпи кратко мълчание.

— Тя попита дали не може да има друго споразумение — каза той. — Някакво разрешение.

— Ах, очаквах това — каза тържествуващо лейди Маргарет. — Знаех, че ще се стремят към това. Изненадана съм само, че чакаха толкова дълго. Предполагам, мислили са, че е редно да изчакат, докато траурът ѝ приключи.

— Да се стремят към какво?

— Ще искат тя да остане — каза лейди Маргарет.

Хенри почувства напиращата си усмивка, но нарочно запази неподвижно изражение.

— Така ли смяташ?

— Чаках ги да разкрият картите си. Знаех, че искат ние да направим първия ход. Ха! Ето че ги накарахме те първи да обявят исканията си!

Той повдигна вежди, изпълнен с копнеж тя да изрече гласно желанието му.

— За какво?

— Предложение от наша страна, разбира се — каза тя. — Знаеха, че никога няма да пропуснем такъв шанс. Тя беше подходящата съпруга тогава, подходяща съпруга е и сега. Имахме добро споразумение за нея тогава, и то все още е добро. Особено ако изплатят всичко. А сега можем да имаме по-голяма полза отвсякога от нея.

Той поруменя, когато ѝ се усмихна широко.

— Така ли смяташ?

— Разбира се. Тя е тук, половината ѝ зестра вече е изплатена, останалото трябва само да съберем, вече се освободихме от придружителите ѝ, съюзът вече работи в наша полза — никога нямаше да спечелим уважението на французите, ако не се страхуваха от родителите ѝ, шотландците също се боят от нас — тя все още е най-подходяща за нас в целия християнски свят.

Обзе го замайващо чувство на облекчение. Щом майка му не беше против плана, той вярваше, че ще може да се заеме с осъществяването му. Тя беше негов най-добър и надежден съветник от толкова дълго време, че не би могъл да престъпи волята ѝ.

— А разликата във възрастта?

Тя сви рамене:

— Това са… колко? Пет, почти шест години? Това е нищо за един принц.

Той се сви, сякаш го беше зашлевила.

— Шест години ли? — повтори.