Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Той направи решителната крачка.

— Да — потвърди.

Лейди Маргарет го погледна с пресметливост в погледа. Бяха го взели от нея, когато той беше още почти бебе, за да го оставят на отглеждане. Оттогава тя винаги го беше възприемала като перспектива, като възможен престолонаследник, като свой пропуск към величието. Почти не го беше познавала като бебе, никога не го беше обичала в детството му. Беше планирала бъдещето му, когато той стана мъж, беше защитавала правата му на крал, беше начертала плана на кампанията му като заплаха срещу рода Йорк — но никога не беше изпитвала нежност към него. Не можеше да се научи да бъде снизходителна и отстъпчива към него толкова късно в живота си; рядко биваше снизходителна към някого, дори към себе си.

— Това е крайно възмутително — каза тя хладно. — Мислех, че говорим за брак по изгода. На практика тя е твоя дъщеря. Това желание е плътски грях.

— Не е, и тя не е моя дъщеря — каза той. — Няма нищо лошо в почтената любов. Тя не е моя дъщеря. Вдовица на сина ми е. И бракът не е бил консумиран.

— Ще имате нужда от разрешение от Църквата, това е грях.

— Та той дори не я е имал! — възкликна Хенри.

— Целият двор присъства, когато легнаха заедно — изтъкна тя спокойно.

— Той беше твърде млад. Бил е импотентен. И умря, бедното момче, само след броени месеци.

Тя кимна:

— Така твърди тя сега.

— Но не ме съветвате да не го правя — каза той.

— Това е грях — повтори тя. — Но ако успеете да вземете разрешение за брак от Църквата и родителите ѝ се съгласят, тогава… — тя направи кисела гримаса. — Е, по-добре тя, отколкото мнозина други, предполагам — каза неохотно. — А тя може да живее в двора под моите грижи. Мога да я надзиравам и ръководя по-лесно, отколкото бих се справила с едно по-голямо момиче, освен това знаем, че тя се държи добре. Покорна е. Ще научи задълженията си под моите напътствия. И хората я обичат.

— Ще говоря с испанския посланик днес.

Тя си помисли, че никога не беше виждала лицето му така светнало от радост.

— Предполагам, че мога да я обучавам. — Тя посочи книгите пред себе си. — Тя ще има много да учи.

— Ще кажа на посланика да предаде предложението ми на техни испански величества и ще говоря с нея утре.

— Ще отидете отново при нея толкова скоро? — попита тя учудено.

Хенри кимна. Нямаше да ѝ каже, че дори чакането до утре му се струваше твърде дълго. Ако бе свободен да го стори, щеше да се върне веднага и да помоли Каталина да се омъжи за него още същата вечер, сякаш беше скромен земевладелец, а тя — обикновена девойка; сякаш не бяха крал на Англия и принцеса на Испания, свекър и снаха.

Хенри се погрижи испанският посланик доктор Де Пуебла да бъде поканен в Уайтхол навреме за обяд, настанен на една от най-близките до него маси, и да му бъде поднесено от най-хубавото вино. Блюдо с еленово месо, превъзходно изсушено и приготвено в сос от бренди, бе поднесено на масата на краля, той си взе малка порция и изпрати блюдото на испанския посланик. Де Пуебла, който не се беше радвал на подобно благоволение, откакто за първи път водеше преговори по изготвянето на брачния договор за инфантата, напълни щедро чинията си и потопи в соса най-хубавия пшеничен хляб, доволен от възможността да хапне добре в двора, питайки се зад лакомата си усмивка какво ли може да означава това.

Майката на краля му кимна и Де Пуебла се надигна от мястото си, за да ѝ се поклони. „Изключително любезно“, отбеляза той под нос, докато сядаше отново. — „Изключително. Изключително.“

Той не беше глупак, знаеше, че ще поискат нещо от него в замяна на цялото това показно благоволение. Но като имаше предвид ужасния спомен от изминалата година, когато надеждите на Испания бяха погребани под нефа на Устърската катедрала, това поне вещаеше благоприятно развитие на събитията. Явно крал Хенри отново можеше да го използва и за друго, освен като човек, който да понесе вината за това, че испанските владетели не бяха изплатили дълговете си.

Де Пуебла се беше опитал да защити техни испански величества пред все по-гневния английски крал. Беше се опитал да им обясни в дълги, подробни писма, че е безсмислено да искат изплащането на вдовишкото наследство на Каталина, ако отказват да платят остатъка от зестрата ѝ. Опита се да обясни на Каталина, че не може да накара английския крал да отпуска по-щедра сума за поддръжката на домакинството ѝ, нито пък може да убеди испанския крал да даде на дъщеря си финансова подкрепа. И двамата крале бяха изключително упорити, всеки от двамата — напълно решен със сила да постави другия в слаба позиция. Изглежда никой не се интересуваше, че междувременно Каталина, едва седемнайсетгодишна, беше принудена да поддържа домакинството и внушителната си свита в чужда страна, почти без пари. Никой от двамата крале не желаеше да направи първата стъпка и да поеме отговорността за издръжката ѝ, опасявайки се, че това ще го обвърже вечно да издържа нея и домакинството ѝ.