Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Де Пуебла се усмихна на краля, който седеше на трона си под брокатения балдахин. Искрено харесваше крал Хенри, възхищаваше се на куража, с който беше завладял и задържал трона, харесваше прямия му здрав разум. Нещо повече — на Де Пуебла му харесваше да живее в Англия, беше свикнал с хубавата си къща в Лондон, със значимостта, с която бе удостоен, като представляваше най-младата и най-могъща управляваща династия в Европа. Харесваше факта, че в Англия никой не обръщаше внимание на еврейския му произход и на скорошното му покръстване, тъй като всички в този двор бяха с незабележителен произход и бяха променяли поне веднъж името или политическите си убеждения. Англия се нравеше на Де Пуебла, и той щеше да направи всичко по силите си, за да остане. Ако това налагаше да служи на краля на Англия по-добре, отколкото на краля на Испания, Де Пуебла го смяташе за незначителен компромис.

Хенри се надигна от трона и даде знак на слугите, че могат да отнесат съдовете. Те прибраха блюдата и разчистиха сгъваемите маси, а Хенри тръгна бавно сред вечерящите, като спираше тук-там да поговори с някого, все още до голяма степен като военачалник сред войниците си. Фаворити в двора на Тюдор бяха авантюристите, подкрепили обещанията си с мечовете си и влезли в Англия с Хенри. Те знаеха колко са ценни за него, а той знаеше колко го ценят те. Това все още беше по-скоро лагер на победители, отколкото разглезен, привикнал на мир кралски двор.

Най-сетне Хенри приключи обиколката си и дойде до масата на Де Пуебла.

— Господин посланик — поздрави го той.

Де Пуебла се поклони ниско.

— Благодаря за изпратеното блюдо с еленово месо — каза той. — Беше вкусно.

Кралят кимна.

— Бих желал да поговоря с вас.

— Разбира се.

— Насаме.

Двамата отидоха бавно до един по-тих кът на залата, а музикантите в галерията настроиха инструментите си и засвириха.

— Имам предложение, за да решим въпроса за вдовстващата принцеса — каза възможно най-сухо Хенри.

— Наистина ли?

— Може би предложението ми ще ви се стори необичайно, но имам много доводи в негова подкрепа.

„Най-после“, помисли си Де Пуебла. „Той ще предложи Хари. Мислех си, че ще я остави да затъне много по-ниско, преди да го направи. Мислех, че ще я унижи, за да ни накара да си платим двойно за втория опит да завладеем Уелс. Но тъй да бъде. Бог е милостив.“

— Ах, така ли? — каза той гласно.

— Предлагам да забравим въпроса за зестрата — поде Хенри. — Нейните вещи ще бъдат присвоени в моето домакинство. Ще ѝ отпускам подобаваща сума, както правех за покойната кралица Елизабет — Бог да я благослови. Аз самият ще се оженя за инфантата.

Де Пуебла беше толкова потресен, че едва успя да проговори.

— Вие?

— Аз. Има ли причина да не го направя?

Посланикът преглътна с усилие, пое си рязко дъх, и успя да каже:

— Не, не, поне… предполагам, че може да възникне възражение на основание роднинство по сватовство.

— Ще поискам разрешение от Църквата. Приемам, че сте сигурен, че бракът не е бил консумиран?

— Сигурен съм — промълви Де Пуебла.

— На основание на нейните думи ли ме уверихте в това?

— Дуенята каза…

— Тогава това е нищо — заяви кралят. — Те не са били много повече от годеници. Трудно може да се каже, че са били съпруг и съпруга.

— Ще трябва да изложа предложението ви пред техни испански величества — каза Де Пуебла, отчаяно опитвайки се да въведе някакъв ред във водовъртежа на мислите си, мъчейки се да не допусне силният потрес да проличи по лицето му. — Съгласен ли е кралският съвет? — попита той в опит да печели време. — Ами кентърбърийският архиепископ?

— В момента въпросът е само между нас — каза Хенри надуто. — Съвсем отскоро съм вдовец. Искам да бъда в състояние да уверя техни величества, че ще се погрижа за дъщеря им. Годината беше трудна за нея.

— Ако беше успяла да се прибере у дома…

— Сега няма да има нужда тя да се прибира у дома. Нейният дом е Англия. Това е нейната страна — каза Хенри категорично. — Тя ще бъде кралица тук, каквато е отгледана да бъде.

Де Пуебла едва можеше да говори, потресен от предложението на този стар човек, току-що погребал съпругата си, да се ожени за съпругата на мъртвия си син.

— Разбира се. Да уведомя ли тогава техни величества, че сте напълно решен да действате в тази посока? Че няма друго споразумение, което да обмислим? — Де Пуебла си блъскаше ума как би могъл да вмъкне в разговора името на принц Хари, който безспорно беше най-подходящият бъдещ съпруг за Каталина. Най-сетне събра смелост и каза направо: — Синът ви например?