Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Синът ми е твърде млад, за да обмислям женитбата му засега — побърза Хенри да отхвърли предложението. — Той е на единайсет и е силно, будно и добре развито момче, но баба му настоява да не планираме нищо за него в продължение на още четири години. А дотогава вдовстващата принцеса ще стане на двайсет и една.

— Все още млада — каза тихо Де Пуебла. — Все още млада жена, и близо до него по възраст.

— Не мисля, че техни величества биха желали дъщеря им да остане в Англия още четири години, без съпруг или собствено домакинство — каза Хенри с неприкрита заплаха в гласа. — Едва ли биха искали тя да чака, докато Хари навърши пълнолетие. Какво ще прави тя през тези години? Къде ще живее? Предлагат ли да ѝ купят дворец и да ѝ организират домакинство? Готови ли са да ѝ осигуряват доход? Двор, подобаващ за положението ѝ? В продължение на четири години?

— Ако би могла да се върне в Испания, за да чака? — рискува Де Пуебла.

— Може да си тръгне веднага, ако се съгласите да изплатите пълната сума на зестрата ѝ, и да си търси щастието другаде. Наистина ли мислите, че би могла да получи по-добро предложение от това да бъде кралица на Англия? Отведете я, ако смятате така!

Това беше патовата ситуация със зестрата, до която бяха стигали отново и отново през изминалата година. Де Пуебла разбра, че е победен.

— Ще пиша на техни величества — каза той.

Сънувах, че съм черен бързолет, който лети над златистите хълмове на Сиера Невада. Но този път летях на север, горещото слънце беше от лявата ми страна, пред мен се бяха събрали хладни облаци. После внезапно облакът прие форма — беше замъкът Лъдлоу — и малкото ми птиче сърце запърха при вида му и при мисълта как щеше да настъпи нощта, когато той щеше да ме вземе в прегръдките си и да се отпусне върху мен, а аз щях да се разтопя от страст към него.

После видях, че това не беше Лъдлоу, че бяха високите сиви стени на замъка Уиндзор, че лъкатушещата река беше голямата, подобна на сиво стъкло Темза, а всички плавателни съдове, които се движеха нагоре-надолу по нея, и големите закотвени кораби олицетворяваха богатството и надменността на англичаните. Знаех, че съм далече от дома си, и все пак съм си у дома. Това щеше да бъде домът ми, щях да си построя малко гнездо до сивия камък на кулите тук, точно както бих направила в Испания. И тук щяха да ме наричат „бързолет“ — птица, която лети толкова бързо, че никой досега не я е виждал да каца, птица, която лети толкова високо, та смятат, че никога не докосва земята. Няма да бъда Каталина, инфанта на Испания. Ще бъда Катерина Арагонска, кралица на Англия, точно както ме нарече Артур: Катерина, кралица на Англия.

— Кралят отново е тук — каза доня Елвира, като гледаше навън през прозореца. — Дошъл е само с двама души. Няма дори знаменосец или стражи. — Тя изсумтя презрително. Сякаш широко разпространената английска липса на официалност не беше достатъчно ужасна, ами и кралят им имаше обноски на коняр.

Каталина изтича до прозореца и надникна навън.

— Какво може да иска? — зачуди се тя. — Поръчайте да налеят от неговото вино.

Доня Елвира излезе припряно от стаята. В следващия миг Хенри влезе с бавна стъпка, без да изчака да обявят пристигането му.

— Реших да ви посетя — каза той.

Каталина се приведе в дълбок реверанс.

— Ваша светлост ми оказва голяма чест — каза тя. — А сега поне мога да ви предложа чаша добро вино.

Хенри се усмихна и зачака. Двамата стояха прави, докато доня Елвира се върна в стаята с една испанска придворна дама, която носеше поднос от мавърски месинг с две венециански чаши червено вино. Хенри забеляза фината изработка и предположи правилно, че това беше част от зестрата, която испанците отказваха да предадат.

— За ваше здраве — каза той, като вдигна чашата си към принцесата.

За негова изненада тя не просто вдигна чата в отговор, а вдигна очи и му отправи продължителен, замислен поглед. Той почувства как пламва като момче, когато очите му срещнаха нейните.

— Принцесо? — каза тихо Хенри.

— Ваша светлост?

И двамата хвърлиха поглед към доня Елвира, която стоеше смущаващо близо, безмълвно загледана в дъските на пода под износените си обувки.

— Можете да ни оставите — каза кралят.

Жената погледна принцесата в очакване на заповедите ѝ, но не понечи да си тръгне.

— Ще разговарям насаме със снаха си — каза крал Хенри твърдо. — Можете да си вървите.

Доня Елвира направи реверанс и си тръгна, а останалите дами излязоха след нея.