Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Какво бихте искали да направите? — запита я той.

Най-сетне тя вдигна глава и му се усмихна, с извити нагоре устни, но без топлота в очите.

— Каквото заповядате — каза тя. — Най-много от всичко бих искала да ви се подчиня, ваша светлост.

Какво има предвид той? Какво прави? Мислех си, че ми предлага Хари и се готвех да кажа „да“, когато той каза, че сигурно го смятам за много стар, стар колкото баща ми. А, разбира се, той наистина е такъв, всъщност изглежда далеч по-стар от баща ми, ето защо никога не мисля за него като за баща: може би — като за дядо, или за стар свещеник. Баща ми е красив; ужасен женкар; храбър войник; герой на бойното поле. Този крал е водил една битка, при това не много решително и е потушил половин дузина лишени от героизъм бунтове на бедни хора, прекалено изтормозени от неговото царуване, за да го търпят повече. Така че той не е като баща ми и аз говорех единствено истината, когато казах, че никога не го възприемам по такъв начин.

Но после той ме погледна, сякаш бях казала нещо изключително интересно, а след това ме попита какво искам. Не можех да му кажа в лицето, че искам да пренебрегне брака ми с големия му син и да ме омъжи отново за малкия. Затова казах, че искам да му се подчиня. В това не може да има нищо лошо. Но очевидно не това бяха думите, които той очакваше да чуе. И не ме отведоха до това, което искам.

Нямам представа какво иска. Нито как да обърна желанието му в своя полза.

Хенри се върна в двореца Уайтхол с пламнало лице и с блъскащо в гърдите сърце, притиснат между раздразнението и пресметливостта. Ако можеше да убеди родителите на Каталина да дадат позволението си за сватбата, можеше да изиска остатъка от внушителната ѝ зестра, да се освободи от исканията им за вдовишкото ѝ наследство, да подсили съюза с Испания в същия момент, когато се надяваше да осигури нови съюзи с Шотландия и Франция, и, може би, с такава млада съпруга, да се сдобие с още един син и наследник от нея. Една дъщеря на трона на Шотландия, една дъщеря на престола на Франция — това би трябвало да осигури доживотен мир между двете държави. Ако принцесата на Испания беше на трона на Англия, това би трябвало да запази съюза с ревностно отдадените на християнството владетели на Испания. Щеше да е обвързал великите сили на християнския свят в мирен съюз с Англия не само за едно поколение, а за много поколения напред. Щяха да имат общи наследници; щяха да бъдат защитени. Англия щеше да бъде в безопасност. Нещо по-хубаво — наследниците на английската корона можеха да наследят и кралствата Франция, Шотландия, Испания. Англия можеше да започне да си проправя път към мир и величие.

Беше напълно логично да си подсигури брак с Каталина; опита се да се съсредоточи върху политическите облаги, вместо да мисли за очертанията на шията ѝ и за извивката на талията ѝ. Опита се да овладее ума си, като си мислеше за малкото състояние, което щеше да бъде спестено, ако не се налага да ѝ осигурява вдовишко наследство, нито издръжка, ако не се наложи да изпраща кораб, вероятно дори няколко кораба, за да я отведат у дома. Но всичко, за което можеше да мисли, беше как тя докосна с пръст меките си устни и му каза, че не харесва задържащия се задълго в устата вкус на ейла. При мисълта за връхчето на езика, докосващо устните ѝ, той изстена гласно и конярят, който държеше коня му, за да слезе, вдигна поглед и попита:

— Господарю?

— Жлъчка — каза кисело кралят.

Наистина се чувстваше така, сякаш му е призляло от твърде богато ядене, така реши той, докато вървеше към личните си покои и придворните се отдръпваха от пътя му като оттеглящ се прилив, с угоднически усмивки. Напомняше си, че тя беше още почти дете, че беше негова снаха. Ако се вслушаше в здравия разум, който го беше водил дотук, редно беше просто да обещае да изплати вдовишкото ѝ наследство, да я върне на родителите ѝ, а после да отлага плащането, докато успеят да я омъжат за някой друг царствен глупак някъде другаде, тогава той можеше да се отърве, без да плаща нищо.

Но само като си я представи омъжена за друг, беше принуден да спре и да се облегне на дъбовата ламперия.

— Ваша светлост? — попита го някой. — Зле ли ви е?

— Жлъчка — повтори кралят. — От някаква храна.

Главният му камериер се приближи до него.

— Да повикам ли лекаря ви, ваша светлост?

— Не — каза кралят. — Но изпратете две бъчви от най-доброто вино на вдовстващата принцеса. Тя няма нищо в избата си, а когато се налага да я посещавам, бих искал да пия вино, а не ейл.