Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Чух, че може би обмислят да ви сгодят за принц Хари — каза тя. — Не знаех.

— Това е очевидният избор. Но на краля не му изглежда очевиден — каза Каталина иронично. — Какво мислите вие? Смятате ли, че той е човек, комуто би му убягнало едно очевидно решение?

— Не — каза лейди Маргарет, чийто живот бе изложен на опасност поради факта, че кралят ясно осъзнаваше очевидното право на семейството ѝ да претендира за трона му.

— Тогава трябва да предположа, че се е сетил за този избор и изчаква да види дали е най-добрият, който може да направи — каза Каталина. Въздъхна леко. — Бог ми е свидетел, че чакането е изнурителна работа.

— Сега, след като траурът ви приключи, той несъмнено ще уреди нещата — каза с надежда приятелката ѝ.

— Несъмнено — отвърна Каталина.

След седмици, прекарани насаме, в траур за съпругата си, кралят се върна към дворцовия живот в двореца Уайтхол, и Каталина беше поканена да се храни с кралското семейство, и настанена редом с принцеса Мери и дворцовите дами. Младият Хари, Уелският принц, беше на сигурно място между баща си и баба си. За този Уелски принц не се предвиждаше пътуване в студа до замъка Лъдлоу и усилено обучение, както се полагаше за един принц-престолонаследник. Лейди Маргарет беше постановила този принц, единственият жив кралски син и наследник, да бъде възпитаван под собствения ѝ надзор, в приятна обстановка и сред удобства. Той не биваше да бъде отпращан, трябваше да бдят над него през цялото време. Дори не му позволяваха да участва в опасни спортове, турнири или борба, макар че той изгаряше от желание да се включи и обичаше вълнуващите преживявания. Баба му беше заявила, че той е твърде ценен, за да се излага на опасност.

Той се усмихна на Каталина, а тя го стрелна с поглед, който — надяваше се — бе изпълнен с дискретна топлота. Но нямаше възможност да разменят повече от една дума. Тя беше здраво „закотвена“ в долния край на масата и почти не го виждаше, благодарение на нейна светлост майката на краля, която го отрупваше с най-хубавите ястия от собственото си блюдо и вклиняваше широкото си рамо между него и дамите.

Каталина си каза, че е имало истина в думите на Артур — момчето бе разглезено от това внимание. Баба му се облегна назад за миг, за да говори с един от церемониалмайсторите, и Каталина видя как погледът на Хари бързо се стрелна към нея. Тя му се усмихна, а после сведе поглед. Когато вдигна очи, той още я гледаше, а после се изчерви, задето са го хванали. „Дете.“ Тя го стрелна с лека ко̀са усмивка, докато го оценяваше критично. „Единайсетгодишно дете. Със самоуверено и момчешко поведение. И защо трябва това закръглено, разглезено момче да бъде пощадено, когато Артур…“ Тя моментално възпря мисълта. Да сравнява Артур с брат му би означавало да пожелава смъртта на малкото момче, а тя не би направила това. Да мисли за Артур пред други хора, означаваше да рискува да рухне, а тя никога нямаше да направи това.

„Една жена би могла да ръководи такова момче“, помисли си тя. „Една жена би могла да бъде много велика кралица, ако се омъжи за такова момче. През първите няколко години той няма да знае нищо, а после може би ще бъде дотолкова привикнал да се подчинява, че ще остави съпругата си да продължи да управлява. Или би могъл да се окаже, както ми каза Артур, ленив. Един млад мъж, пилеещ силите си. Може да се окаже толкова ленив, че вниманието му да бъде отвличано с игри и лов, спорт и забавления, за да може съпругата му да се занимава с делата на кралството.“

Каталина никога не забравяше онова, което Артур ѝ бе казал — момчето си въобразявало, че е влюбено в нея. „Ако му дават всичко, което поиска, навярно той би могъл сам да си избере съпруга“, помисли си тя. „Свикнали са да му угаждат. Навярно той може да поиска да се ожени за мен, и те ще се почувстват длъжни да кажат «да».“

Видя го как се изчервява още по-силно, дори ушите му порозовяха. Тя издържа дълго погледа му, пое си леко дъх и разтвори устни, сякаш за да му прошепне някаква дума. Видя как сините му очи се приковават в устата ѝ и потъмняват от желание, а после, пресметнала точно въздействието, тя сведе поглед. „Глупаво момче“, помисли си.

Кралят стана от масата и всички мъже и жени по претъпканите пейки в залата също се надигнаха и сведоха глави.

— Благодаря ви, че дойдохте да ме поздравите — каза крал Хенри. — Другари във война и приятели в мир. Но сега ме извинете, желая да бъда сам.

Той кимна на Хари, подаде ръка на майка си, и кралското семейство мина през малката врата в дъното на голямата зала и се отправи към личните си покои.