Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Но в този ден, на годишнината от смъртта му, Каталина си беше обещала, че ще бъде сама, ще си позволи лукса да скърби, да се гневи на Бог, задето ѝ го е отнел.

— Знаеш, че никога няма да разбера целта Ти — обръщам се към статуята на разпнатия Христос, увиснал на окървавените Си длани над олтара. — Не можеш ли да ми дадеш знак? Не можеш ли да ми покажеш какво трябва да сторя?

Чакам, но Той не казва нищо. Принудена съм да се питам дали онзи Бог, който говореше така ясно на майка ми, е заспал или си е отишъл. Защо Той напътства нея, а остава безмълвен за мен? Защо аз, възпитана като пламенно отдадено на християнството дете, дете, ревностно възпитавано в римокатолическата религия, да не усещам, че молитвите ми са чути, когато ги отправям, обзета от най-дълбока печал? Защо Бог би ме изоставил, когато се нуждая от Него толкова много?

Връщам се при бродираната молитвена възглавничка пред олтара, но не коленича върху нея за молитва; обръщам я и сядам върху нея, сякаш съм си у дома, придърпала възглавница до някой горещ мангал, готова да говоря, готова да слушам. Но никой не ми говори сега. Не ми говори дори моят Бог.

— Зная, че Твоята воля е да бъда кралица — казвам вглъбено, сякаш Той би могъл да отговори, сякаш Той би могъл внезапно да отвърне с тон, спокойно разсъдлив като моя. — Зная, че такова е желанието и на майка ми. Зная, че любимият ми… — не довършвам изречението. Дори сега, когато е изминала една година, не се осмелявам да изрека името на Артур, дори в този празен параклис, дори пред Бог. Все още се боя от рукването на порой от сълзи, от изпадането в истерия и лудост. Зад самообладанието ми се крие страстта към Артур, като дълбок воденичен вир, затворен зад шлюз. Не се осмелявам да изпусна навън дори капчица от нея. Ще рукне порой, ще настъпи потоп от тъга.

— Зная, че той искаше да бъда кралица. На смъртното си ложе той ме помоли да му дам обещание. Пред Теб, аз му дадох това обещание. Дадох го в Твоето име. Наистина го мислех. Дадох клетва да стана кралица. Но как да го сторя? Ако такава е Твоята воля, както и неговата, в което вярвам, ако такава е Твоята воля, както и тази на майка ми, в което вярвам, тогава, Боже, чуй това. Изчерпах хитростите си. Трябва да го сториш Ти. Ти трябва да ми посочиш пътя, за да го направя.

Отправям това искане към Бог все по-настойчиво и по-настойчиво вече от година; докато безкрайните преговори за връщането на зестрата и изплащането на вдовишкото ми наследство продължават да се влачат. Без никакви ясни напътствия от майка си, започвам да си мисля, че тя играе същата игра като мен. Зная, че баща ми несъмнено е наумил някаква продължителна тактическа игра. Само да ми кажеха как да постъпя! От дискретното им мълчание трябва да предположа, че ме оставят тук като примамка за краля. Оставят ме тук, докато кралят разбере, както разбирам аз, както разбираше Артур, че най-доброто разрешение на този проблем ще бъде да се омъжа за принц Хари.

Бедата е, че с всеки изминал месец Хари става все по-влиятелен в двора: той се превръща във все по-привлекателна партия. Френският крал ще му направи предложение, стотиците дребни владетели на Европа ще му предлагат своите красиви дъщери, дори императорът на Свещената Римска Империя има неомъжена дъщеря, Маргарет, която може да си опита късмета. Трябва да решим този въпрос сега, през същия този април, когато свършва първата година на вдовството ми. Сега, когато съм свободна от едногодишното си чакане. Но балансът на силите се промени. Крал Хенри не бърза, неговият наследник е млад — момче на едва единайсет години. Но аз съм на седемнайсет. Време е да се омъжа. Време е отново да бъда принцеса на Уелс.

Техни Испански Величества поставят невъобразими искания: пълно възстановяване на вложението си и връщането на дъщеря си, пълното изплащане на наследството ми като вдовица за неопределен период. Високата цена цели да подтикне краля на Англия да намери друг изход. Търпението на моите родители в преговорите позволява на Англия да държи както мен, така и парите. Те показват, че не очакват нито моето връщане, нито това на парите. Надяват се кралят на Англия да разбере, че не е нужно да връща нито зестрата, нито мен.

Но те го подценяват. Крал Хенри няма нужда те да му намекват за това. Той вероятно го е видял прекрасно и сам. Тъй като не предприема нищо, сигурно се съпротивлява и на двете искания. И защо да не го прави? Той владее положението. Има половината зестра, има и мен.